Пред двойната врата се простираше голямо фоайе, застлано с червени и черни мраморни плочи. На облицованите с дърво стени висяха избелели портрети на отдавна починали благородници. В средата стърчеше статуя от розов мрамор и никелирана стомана. Изобразен беше рицар с вдигнато над главата оръжие — револвер, а може би къс меч. Макар че лицето само беше загатнато от скулптора, Мия знаеше кой е рицарят. Кой би трябвало да бъде.
— Поздрав, Артур Елд — рече и направи дълбок реверанс. — Моля те, благослови нещата, които ще взема. Нещата, които ще взема за мъничето. Добра да е вечерта за теб.
Не можеше да му пожелае дълги дни на земята, защото дните му — както на повечето подобни на него бяха изтекли. Вместо това пленително се усмихна и му изпрати въздушна целувка. След като отдаде нужната почит към статуята, Мия влезе в залата.
Помещението бе широко четирийсет и дълго седемдесет метра. По стените бяха наредени ярки електрически факли в кристални поставки. Около огромната дървена маса, отрупана с лакомства, бяха подредени стотици столове. Пред всеки бе поставена бяла чиния с деликатни сини шарки. Никой не седеше на столовете, чиниите и чашите бяха празни, макар че на равни разстояния между тях бяха наредени златни кани с вино, охладено и готово за сервиране. Точно както Мия очакваше, както го беше съзряла в най-прекрасните си, най-ясни видения, както го бе заварвала толкова много пъти и щеше да го заварва, докато имаше нужда от тази храна (докато мъничето имаше нужда). Където и да се намираше, този замък беше наблизо. Какво, че миришеше на влага и натрупвана с вековете плесен? Какво, че под масата се чуваше топуркане на крачета (плъхове или дори невестулки)? Върху масата всичко беше свежо, светло, уханно, вкусно. Нека сенките под масата да правят каквото си искат. Те не я интересуваха.
— Аз съм Мия, ничията дъщеря! — провикна се в тихата зала, в която се смесваха ароматите на печени меса, сосове, десерти и плодове. — Гладна съм и ще се нахраня! Ще нахраня и мъничето! Ако някой има нещо против, да излезе и да каже! Нека да го видя добре и той мен!
Разбира се, никой не се показа. Онези, които някога бяха пирували тук, отдавна не съществуваха. Сега се чуваше само далечното боботене на машини (и тихото и неприятно шумолене на съществата под масата). Зад нея Стрелеца бе спрял и безмълвно я наблюдаваше. Не се случваше за пръв път. Той не виждаше замъка, само нея; виждаше я добре.
— Мълчанието е знак на съгласие! — извика тя; притисна ръка до корема си, който бе започнал да се издува, и се засмя: — Да, съгласие! Мия може да се нахрани! Тя ще се нахрани добре! Себе си и детето, което расте в нея! Добре ще се нахранят!
Започна да се храни, но без да седне и без да си сипва в чиния. Мразеше белите чинии със сините шарки. Не знаеше защо и не я интересуваше. Единствената и грижа бе храната. Обикаляше около трапезата, сякаш беше на най-голямата шведска маса в света, ровеше с пръсти, оглозгваше костите и ги хвърляше обратно в чиниите. Понякога не улучваше — парченца храна се разпръскваха по снежнобялата покривка, като оставяха петна от сос. Веднъж преобърна една сосиера, счупи и кристална купичка с желиран крем от боровинки. Трети оглозган кокал падна на пода, чу се шум от боричкане, скимтене от болка. Сетне пак настъпи тишина. Ала за кратко, защото смехът на Мия скоро я наруши. Тя бавно прокара мазните си пръсти по гърдите си. Приятно и бе да гледа как петната от сос и лой покриват скъпата коприна. Приятно и бе да гали зърната си, твърди и възбудени.
Продължи да обикаля около масата, като си говореше с много гласове като побъркана.
— Как са ти циците, скъпа?
— О, все така твърди. Благодаря за вниманието, Мия.
— Наистина ли вярваш, че Осуалд е действал на своя глава, когато застреля Кенеди?
— В никакъв случай. Това си беше работа на ЦРУ. На тях и на самозабравилите се шибани милионери от Алабама.
— Бомбингам, Алабама, скъпа, нали?
— Чу ли за новия запис на Джоан Баес?
— Божичко, пее като ангел. Чух, че с Боб Дилън смятали да се женят…
И така нататък, и така нататък. Роланд чу интелигентния глас на Одета и грубите, но звучни цинизми на Дета, гласа на Сузана и много други. Колко жени живееха в главата и? Колко личности — изградени и недоразвити? Тя се пресягаше над несъществуващите празни чинии и чаши, взимаше храната направо от подносите и дъвчеше лакомо; лицето и постепенно лъсна от мазнина, горната част на роклята и потъмняваше все повече (макар че оставаше невидима за него) — тя продължаваше да бърше пръсти в плата, отъркваше ги в гърдите си (той ясно виждаше тези движения). От време на време спираше, грабваше нещо във въздуха пред себе си и хвърляше някоя невидима за него чиния или на пода, или през масата към стена, съществуваща само в съня и.