Корт ги научи да се ориентират по слънцето и звездите; Ваней — да си служат с пергел, квадрант и секстант и на основните математически похвати, които щяха да са им нужни. Корт ги научи да се бият. С помощта на примери от историята, логическите задачи и основите на наричаната от него „световна истина“ Ваней ги научи как понякога да избягват сраженията. Корт ги научи да убиват, когато се наложи. Ваней, накуцващ и с вечната си добродушна, но разсеяна усмивка, ги научи, че насилието най-често задълбочава проблемите, вместо да ги разрешава. Наричаше го „празна стая, където всички звуци се изкривяват от ехото“.
Преподаваше им физика — доколкото такава наука съществуваше. И химия — доколкото такива познания бяха останали. Научи ги да завършват изречения като „Това дърво прилича на…“ и „Когато тичам, съм щастлив като…“ или „Не можем да престанем да се смеем, защото…“ Роланд мразеше тези упражнения, но Ваней не го оставяше да се измъкне.
— Ти имаше оскъдно въображение, Роланд — бе казал веднъж наставникът (Роланд вероятно е бил на единайсет по онова време). — Няма да позволя съвсем да го изгубиш.
Научи ги на седемте правила на магията, без да споменава дали самият той вярва в някое от тях. Именно във връзка с един от тези уроци Ваней спомена за тодаш. Дали пък не се пишеше с главна буква, Тодаш! Роланд не беше сигурен. Ваней им бе говорил за една манихейска секта, скитаща из целия свят. Май бе споменал и Магьосническата дъга…
Самият Роланд на два пъти бе получил розовата сфера на Дъгата, веднъж като малък и веднъж като възрастен и макар че и двата пъти бе пътувал в нея — втория път заедно с приятелите си, тя никога не го беше изпращала в тодаш.
„Да, но как можеш да си сигурен? — запита се той. — Как можеш да си толкова убеден, Роланд, след като си бил вътре?“
Можеше, защото Кътбърт и Алан му бяха казали, ето защо.
„Сигурен ли си?“
Стрелеца изпита странно, неопределено чувство — възмущение, ужас, или дори усещане, че е бил предаден. Не, не беше сигурен. Знаеше само, че сферата го бе погълнала в дълбините си и че е имал луд късмет, задето изобщо се е измъкнал.
„Тук няма сфера“ — помисли си и отново получи отговор от онзи глас — хладния, безжалостен глас на стария куц учител, чиято скръб по единствения му син го мъчеше до края. Думите бяха все същите:
Сигурен ли си?
Стрелецо, сигурен ли си?
Започна се с леко пращене. Роланд си помисли, че е от огъня: някой бе донесъл свежи елови клони. Пламъците ги бяха достигнали и сега игличките изгаряха с пращене. Само че…
Звукът се усили, премина в бръмчене като от електрически проводник. Роланд седна и се вгледа в тлеещия огън. Отвори широко очи, сърцето му заби лудо.
Сузана се беше отдръпнала от Еди. Еди и Джейк се държаха за ръце. Пред погледа на Роланд телата им ритмично започнаха да изчезват и да се появяват. С Ко се случваше нещо подобно. Когато изчезнеха, оставаше слабо сивкаво сияние с формата на телата им, сякаш да запази местата им в реалния свят. Пращенето съпровождаше всяко появяване. Роланд виждаше как очите им се движат под спуснатите клепачи.
Сънуваха. Но това не беше обикновен сън. Това бе тодаш, прехвърляне между два свята. Предполагаше се, че манихейците умеят да го правят. Някои съставни части на Магьосническата дъга бяха в състояние да те пренесат от един в друг свят независимо от волята ти.
„Могат да потънат между световете и да изчезнат — помисли си Роланд. — Ваней ни го каза. Твърдеше, че тодашът е пълен с опасности.“
Какво друго бе казал? Роланд нямаше време за размишления, защото в този момент Сузана седна, нахлузи меките кожени калъфчета, които той бе изработил за чуканчетата на краката и, седна на инвалидната количка и я подкара към вековните дървета от северната страна на пътя. Слава Богу — в обратната посока на лагера на преследвачите им.
За миг Роланд не помръдна, питаше се какво да предприеме. Бързо взе решение. Не биваше да ги събуди, докато бяха в тодаш, така би поел ужасен риск. Не му оставаше друго, освен да последва Сузана като всяка друга нощ, и да се надява, че тя няма да пострада. „Опитай се да предвидиш какво може да се случи. — Поучителният глас на Ваней отново прозвуча в съзнанието му; старият му учител явно се беше върнал и смяташе да остане известно време. — Ти никога не си бил особено далновиден, въпреки това опитай. Може да изчакаш натрапниците да се покажат, за да разбереш какво искат, но в крайна сметка, Роланд, ще се наложи да действаш. Преди това обаче мисли. Колкото по-рано, толкова по-добре.“ Да, колкото по-рано, толкова по-добре.