Проблемът, разбира се, не беше свързан само с „мъничето“. Трябваше да мисли и за Еди. „Какво, по дяволите, ти става, Роланд? — представяше си гласа му Стрелеца. — Това може да е наше дете. Тъй, де, не можеш да си сигурен, че не е. Да, да, вярно, че нещо я беше обладало, докато измъквахме Джейк, но това не означава, че…“
И така нататък, „дрън-дрън-дрън“, както самият Еди би казал. И защо? Защото той я обичаше и искаше да си имат дете. И защото за Еди Дийн да спори бе естествено като дишането. Кътбърт беше същият.
Сред тръстиките жената замахна ловко и хвана едра жаба. Стисна я, около пръстите и се увиха черва и блестящи синджирчета с яйца, после я налапа още докато зеленикаво-белите крака се гърчеха; лакомо облиза от пръстите си кръвта и лъскавите ивици месо. Замахна, сякаш хвърляше нещо, и изкрещя:
— Харесва ли ти това, смрадлива Синя жено?
Ниският и гърлен глас накара Роланд да потрепери. Това бе гласът на Дета Уокър. На Дета в най-безумните и моменти.
Жената тръгна отново. Хвана дребна риба… после още една жаба… след това един истински деликатес — воден плъх, който пискаше, гърчеше се и се опитваше да я ухапе. Тя смачка главата му и го погълна цял. След малко се наведе и повърна остатъците — безформена маса от косми и натрошени кости.
Роланд си помисли: „Ще ми се да му го покажа… ако двамата с Джейк се върнат от пътуването. И ще му кажа: «Знам, че бременните жени понякога се държат необичайно, но това не ти ли се струва твърде странно? Виж: я как ловува сред тръстиките като двукрак крокодил. Виж я и пак ми кажи, че го прави, за да нахрани детето ти. Което и да е човешко дете.»“
Еди отново щеше да спори. Роланд беше сигурен. Пък и нямаше представа как би реагирала Сузана, ако разбере, че в утробата и расте нещо, което иска сурово месо. Не стига това, ами сега имаше и тодаш. И някакви непознати ги следяха. Е, непознатите бяха най-малкият проблем. Всъщност присъствието им му действаше успокояващо. Не знаеше какво точно искат, но все пак имаше някаква представа. Многократно се беше сблъсквал с такива подробности. В общи линии, искаха едно и също.
Жената, наричаща себе си Мия, заговори, докато ловуваше. Роланд познаваше и тази част от ритуала и, въпреки това го побиха тръпки. Наблюдаваше я внимателно, но пак не му се вярваше, че всички тези гласове излизат от едно гърло. Тя се питаше как се чувства. Говореше за някого на име Бил, а може би Бул. Интересуваше се за нечия майка. Питаше за някакво място, наречено „Морхаус“ или „Мор и хаос“, и твърдеше, че повече там няма да стъпи. Смееше се пресипнало след тази реплика, така че вероятно беше някаква шега. Представяше се няколко пъти (както и другите нощи) като Мия; името бе познато на Роланд от ранните му години в Гилеад. Беше почти свещено. На два пъти направи реверанс, като повдигаше въображаемата си пола; при този жест сърцето на Стрелеца се свиваше — за пръв път бе видял такива реверанси в Меджис.
Тя се върна на брега (при вратата на залата); беше мокра, кожата и блестеше. Остана неподвижно пет минути, десет. Совата отново издаде насмешливия си крясък, и сякаш в отговор луната изплува иззад облаците. На бледата и светлина се показа някакво животинче. Опита се да пробяга покрай жената. Тя изръмжа, хвана го, заби зъби в коремчето му. Чу се леко пращене, сетне няколко примлясквания. Жената се оригна и пак се изтъркаля във водата и взе да се плиска — Роланд разбра, че пирът е свършил. Беше погълнала и няколко светулки, които бе уловила чевръсто. „Дано да не е погълнала нещо отровно“ — помисли си Роланд. Досега не се беше случвало, но…
Докато тя измиваше кръвта и тинята, Стрелеца се върна, без да обръща внимание на усилващата се болка в крака си. Беше я наблюдавал в подобни сцени вече три пъти и се бе убедил колко изострени са сетивата и в това състояние.
Спря до инвалидната количка и се огледа, за да се увери, че не е оставил следи. Видя отпечатък от обувка, заглади го, за всеки случай го покри с малко листа. След като свърши, вече без да бърза, се запъти обратно към лагера. Тя щеше да спре да почисти инвалидната количка на Сузана. Какво ли щеше да види? Някаква моторизирана каручка ли? Нямаше значение. Важното беше, че жената е много лукава. Ако по време на един от първите и набези за храна, не се беше събудил, за да отиде по малка нужда, вероятно още нямаше да подозира нищо.