— Не си спомням, но знаеш ли какво? Мисля, че ако пак ме хипнотизираш… нали се сещаш, с куршума, може би ще си спомня.
— Друг път. Времето лети.
„Като стана дума — помисли си Еди, — вчера времето изобщо не съществуваше, а днес лети. Какво му става на това време? Винаги е така. Особено напоследък.“
— Защо? — попита Сузана.
— Заради нашите приятели. — Роланд кимна на юг. — Имам предчувствие, че скоро ще се покажат.
— Наистина ли са ни приятели? — поинтересува се Джейк.
— Ще разберем. Сега да се съсредоточим върху онази „Книжарница на мисълта“ или както там се нарича. Онези негодници от Наклонената кула настъпваха собственика, така ли? Онзи Тауър или Торън.
— Притискаха го, това ли искаш да кажеш? — уточни Еди. — Извиваха му ръцете?
— Да.
— И още как! — намеси се Джейк.
— Как — повтори Ко. — Още как.
— Тауър и Торън означават едно и също — намеси се Сузана. — „Торен“ на холандски означава „кула“ — същото като „тауър“ на английски.
Роланд понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка и добави:
— В нашия свят хората често правят така, Роланд. Сменят имената си, за да звучат по… американски.
— Да — потвърди Еди. — Така Стемпович става Стампър… Яков става Джейкъб… или…
— Или Берил Еванс става Клаудия-и-Инес Батчман — завърши Джейк и невесело се засмя.
Еди измъкна от огъня обгоряла пръчка и започна да драска в праха. Изписа с големи букви: К… Л… А… У…
— Големия нос дори спомена, че Тауър е холандец. „Твърдоглавецът си остава твърдоглавец, нали, шефе?“ В нашата страна хората от тази народност се славят с упорството си.
Той погледна Джейк за потвърждение. Момчето кимна, взе пръчката от ръката му и продължи: Д… И… Я…
— Логично е да е холандец — вметна Сузана. — Навремето по-голямата част от Манхатън е била собственост на холандци.
— Търсиш съвпадение в стил „Дикенс“ — подкачи я Джейк; след голямото КЛАУДИЯ в прахта написа едно „и“ и погледна Сузана. — Какво ще кажеш за призрачната къща, през която се прехвърлих в този свят?
— Имението — намеси се Еди.
— Имението в Дъч Хил.1
— Дъч Хил. Да, точно така. По дяволите.
— Да разнищим тази работа — промърмори Роланд. — Казвате, че имало някакъв договор. И ти си почувствал, че трябва да го видиш, нали?
Еди кимна.
— Като част от Лъча ли го почувства?
— Роланд, това беше Лъчът.
— Пътят към Кулата, с други думи.
— Да.
Еди си представи как всички облаци се събираха покрай Лъча. Как всички сенки се насочваха към него. Как всяка клонка растеше в негова посока. „Всичко на света служи на Лъча“ — бе казал Роланд, а необходимостта, почувствана от Еди да види документа, който Балазар бе сложил пред Калвин Тауър, беше силна и непреодолима.
— Кажи ми какво пишеше.
Младежът прехапа устни. Изпитваше почти същия страх, както когато изработваше ключа, с който да спасят Джейк и да го прехвърлят от тази страна. Защото както с ключа, този въпрос беше съдбовен. Ако пропуснеше нещо, можеха да се сринат цели светове.
— Човече, не го помня целия. Не мога да го кажа дума по дума…
Роланд махна нетърпеливо:
— Ако ми потрябва такава информация, ще те хипнотизирам и ще науча точните думи.
— Мислиш ли, че е важно? — попита Сузана.
— Всичко е важно.
— Ами ако хипнозата не действа при мен? — поинтересува се Еди. — Ако не се поддавам на внушение?
— Остави това на мен.
— Деветнайсет! — възкликна изведнъж Джейк.
Всички се обърнаха към него. Той гледаше буквите, които двамата с Еди бяха изписали на земята.
— Клаудия-и-Инес Батчман. Деветнайсет букви.
Роланд се позамисли, но реши да не се занимава с този въпрос. Ако числото деветнайсет наистина имаше значение, то щеше да им се изясни, когато му дойде времето. Сега имаха други проблеми.
— Да се съсредоточим върху документа — предложи. — Разкажи ми всичко, което си спомняш.
— Ами, беше нотариално заверен договор, с печат и прочие, както си му е редът.
Еди се замисли върху един прост, но важен въпрос. Роланд вероятно разбираше за какво става дума (все пак той бе един вид пазител на законността), но не беше зле да се увери.