— 1977 — каза Джейк.
— 1987 — завърши Еди.
Очите на Калахан проблеснаха:
— От 1987, а? Аз пък съм тук от 1983. Кажи, младежо, „Ред Сокс“ бяха ли спечелили световната купа, преди да на минеш насам?
Еди разпери ръце и се разсмя. Звучеше едновременно удивено и развеселено:
— Не, човече, съжалявам. Загубиха един мач последната година — срещу „Мете“ на стадиона „Ший“. Бил Бъкнър играеше на базата и пропусна една. Не можа да го преживее. Ела и седни при нас. Няма кафе, но Роланд — този обрулен пич от дясната ми страна — приготвя хубав билков чай.
Калахан погледна Роланд и направи нещо неочаквано: коленичи, леко наведе глава и допря стиснатия си юмрук до челото си:
— Хайл, стрелецо, добра да е срещата ни.
— Хайл — промълви Роланд. — Ела, добри страннико, и кажи от какво се нуждаеш.
Калахан го погледна изпитателно.
Роланд кимна спокойно:
— Каквато и да е срещата ни, може би ще намериш онова, което търсиш.
— Ти също — отвърна Калахан. — Ела тогава при нас. Ела и се присъедини към разговора ни.
— Преди да пристъпим към същественото, може ли да изясним нещо? — попита Еди.
Роланд бе наклал голям огън и ровеше в багажа за малкото глинено гърненце — реликва от Старците, в което обичаше да прави чай.
— Разбира се, младежо.
— Казваш се Доналд Калахан.
— Да. С две „л“.
— Какво е бащиното ти име?
Калахан наведе леко глава, вдигна вежди и се усмихна:
— Франк. Има ли значение?
Еди, Сузана и Джейк се спогледаха. Едновременно им хрумна една мисъл: Доналд Франк Калахан. Деветнайсет букви.
— Значи има значение — досети се Калахан.
— Може да има — отвърна Роланд. — А може и да няма.
Той наля вода за чая; служеше си умело с меха.
— Пострадал си — отбеляза Калахан, като гледаше дясната му ръка.
— Справям се.
— С малко помощ от приятелите си — добави сериозно Джейк.
Калахан кимна. Не разбираше, но знаеше, че не го засяга: те бяха ка-тет. Може би не знаеше точния термин, но самата дума нямаше значение. Близостта им личеше в погледите и поведението им.
— Вече знаете името ми — рече той. — Сега мога ли да науча вашите?
Те се представиха: Еди и Сузана Дийн от Ню Йорк; Джейк Чеймбърс от Ню Йорк; Ко от Средния свят и Роланд Дисчейн от Гилеад. При представянето на всеки Калахан кимваше и допираше юмрук до челото си.
— А пред вас стои Калахан от Лот — каза, когато всички казаха имената си. — Или така се наричах навремето. Сега съм просто Стареца. Така ме наричат в Кала.
— Приятелите ти няма ли да се присъединят към нас? — попита Роланд. — Нямаме много храна, но чаят винаги е в изобилие.
— Още не.
— Аха. — Роланд кимна, сякаш бе разбрал.
— Във всеки случай не сме гладни — рече Калахан. — В Кала реколтата е добра, поне засега, и сме готови с удоволствие да споделим храната си с вас. — Той замълча, сякаш си даваше сметка, че е избързал със сближаването, сетне добави: — Навярно. Ако всичко върви добре.
— Ако. Един мой учител го наричаше „думата с хиляда букви“.
Калахан се засмя:
— Сполучливо! Във всеки случай вероятно сме доста по-сити от вас. Освен това имаме пресни хлебни топчета (Заля ги откри), но предполагам, че и вие сте се натъкнали на тях. Тя каза, че някой вече бил брал.
— Джейк ги откри — потвърди Роланд.
— Всъщност Ко ги намери — уточни момчето и погали скункса по главата. — Надушва ги като куче-следотърсач.
— Кога усетихте присъствието ни? — поинтересува се Калахан.
— Преди два дни.
Калахан изгледа стрелеца леко раздразнено:
— Значи, откакто ви застигнахме по по-прекия път. А толкова се стараехме да не вдигаме шум.
— Ако нямахте нужда от някого с повече опит в следенето, нямаше да дойдете — отбеляза Роланд.
Калахан въздъхна:
— Истина е, изказвам благодарност-сай.
— За помощ ли идвате да ни молите? — попита Роланд.
В гласа му звучеше само леко любопитство, но Еди Дийн почувства, че кръвта му се смразява. Думите сякаш увиснаха във въздуха. Той не беше единственият, който го изпита. Сузана стисна ръката му. След миг Джейк го хвана за другата.
— По този въпрос нямам право да говоря от името на другите — отвърна предпазливо Калахан, може би дори плахо.