Като чернокожа от средата на двайсети век в Америка (Одета се беше смяла и ръкопляскала на „Невидимият“ на Ралф Елиът, поклащайки се като хипнотизирана) Сузана добре разбираше какво цели той. И щеше да му помогне. Една част от нея — злонравната Дета Уокър — винаги щеше да мрази нахълтването на Роланд в сърцето и ума и, но по принцип тя го уважаваше като последен представител на рода си. Може би дори като герой.
Докато Роланд ги представяше (Сузана бе представена последна, след Джейк и с леко пренебрежение), тя размишляваше колко добре се чувства сега, след като досадните болки от газовете бяха преминали. По дяволите, дори главоболието което я мъчеше повече от седмица — ту в тила, ту в слепоочията, ту непосредствено над лявото око като хронична мигрена, бе изчезнало. Да не говорим за утрините. Всяка сутрин в продължение на около час след ставане и се повръщаше ужасно, краката и се подкосяваха. Никога не повръщаше, но се чувстваше, сякаш всеки момент ще го стори.
Не беше толкова глупава, за да не разпознае симптомите, обаче имаше причини да вярва, че не означават нищо. Надяваше се да не се изложи като приятелката на майка си Джесика, която се бе подула не веднъж, а два пъти. Две лъжливи бременности, пък и в двата случая жената изглеждаше така, все едно ще има близнаци. Дори тризнаци. Разбира се, цикълът на Джесика Бизли спираше и това я караше да вярва, че е бременна. Сузана беше сигурна, че не е заченала, поради една проста причина: все още имаше менструации. За пръв път получи кръвотечение в деня, в който се събудиха на Пътя на Лъча на петдесетина километра от Зеления палат. Оттогава беше получила още една. И двете, разбира се, бяха необичайно тежки, налагаше се да използва много парцали, за да попива тъмната течност. Преди това кръвотеченията и винаги бяха леки, понякога оставяха само по няколко петънца, които майка и наричаше „момински розички“. Сега обаче не се оплакваше, защото преди идването и в този свят менструациите винаги бяха изключително болезнени, понякога до нетърпимост. А след връщането им на Пътя на Лъча не изпитваше мъчителната болка. Ако не бяха подгизналите парцали, които беше закопала, по нищо нямаше да се досети, че цикълът и е дошъл. Може би беше заради чистата вода.
Разбира се, знаеше какъв е проблемът — не беше нужно да си ядрен физик, за да се досетиш, както казваше Еди. Безумните, объркани сънища, които не помнеше, отпадналостта и гаденето сутрин, главоболието, странните газове и коликите означаваха едно: тя искаше дете от него. Повече от всичко на света желаеше мъничето на Еди Дийн да расте в корема и.
Не искаше обаче да се подуе в унизителната лъжлива бременност.
„Зарежи това — помисли си, когато Калахан и останалите се приближиха. — Сега трябва да наблюдаваш. Следи за онова, което Роланд, Еди и Джейк ще пропуснат. Така нищо няма да ни убегне.“ Чувстваше, че ще се справи отлично. Наистина, никога не се беше чувствала по-добре.
Калахан вървеше най-отпред. Следваха го двама мъже, единият около трийсетте, другият — два пъти по толкова. По-възрастният имаше пълни бузи, които скоро щяха да провиснат, и дълбоки бръчки от носа до брадичката. „Властни бръчки“ би ги нарекъл баща и (самият Дан Холмс имаше „колекция“ от такива). По-младият носеше оръфано сомбреро, старият — чисто нова бяла шапка „Стетсън“. Като я видя, на Сузана и стана смешно — той приличаше на добрия герой от стар чернобял каубойски филм. Този капак за главата му май не беше никак евтин. Собственикът на шапката по всяка вероятност беше Уейн Овърхолсър. „Големият фермер“ го бе нарекъл Роланд. Онзи, който трябваше да бъде убеден, според Калахан.
„Но не от нас“ — с облекчение си помисли Сузана. Стиснатите устни, изпитателните очи и най-вече дълбоките бръчки (имаше и една дълбоко врязана в челото, точно над очите) подсказваха, че сай Овърхолсър е костелив орех, когато стане дума за убеждаване.
Непосредствено зад тези двама мъже — и по-скоро зад по-младия — вървеше висока красива жена, може би не типична негърка, но с черна кожа почти като на Сузана. Зад нея пристъпваха мъж със строго изражение, очила и фермерски дрехи и момче със сходни черти, с две-три години по-голямо от Джейк. Приликата между двамата беше очевидна; това явно бяха Слайтман Старши и Младши. „Младежът може да е по-голям от Джейк, но има по-мекушав вид“ — помисли си Сузана. Което може би не беше недостатък. Джейк бе видял твърде много за възрастта си. Беше направил твърде много.
Овърхолсър погледна оръжията им (Роланд и Еди носеха големи револвери с ръкохватки от сандалово дърво; четирийсет и четири калибровият „Рюгер“ висеше под мишницата на Джейк), после лицето на Роланд. Поздрави го неучтиво, без да допира юмрук до челото си. Дори не загатна поклон.