Джон остана на руля, а ние с капитан Марк тръгнахме към хеликоптерната палуба с двамата Биловци и с Роб. Когато стигнахме, капитан Марк подаде камерата на единия Бил и сръчно освободи букаите на хеликоптера. После ме придърпа пред хеликоптера и ме прегърна през рамото.
— Окей — рече ухилен, — кажи няколко думи на публиката в студиото.
Погледнах в обектива и казах:
— Здравейте! Сега ще бутнем хеликоптера ни в Средиземно море. Великолепен момент, какво ще кажете?
А капитан Марк добави:
— Точно така! За пръв път в историята на мореплаването с яхти! И всичко това дължим не на кой да е, а на собственика на яхтата „Надин“!
— Точно така — добавих — и ако случайно загинем до един, искам на всички да е известно, че идеята за това злополучно пътешествие беше изцяло моя. Аз насилих капитан Марк да го предприемем, така че той заслужава да бъде погребан с всички почести!
С това предаването ни завърши. Капитан Марк каза:
— Окей, изчакайте да ни удари вълна и яхтата да започне да се накланя надясно; тогава раз-два-три — и бутаме. — И наистина, щом яхтата се наклони надясно, бутнахме дружно и хеликоптерът изхвърча от палубата. Изтичахме до борда и го гледахме как потъна за по-малко от десет секунди.
Две минути по-късно седемнайсет от нас бяхме на хеликоптерната палуба и чакахме да ни спасят. Капитан Марк и Джон останаха на мостика и се мъчеха да държат яхтата над водата. На трийсет метра над нас един двувитлов хеликоптер „Чинук“ стоеше неподвижно. Беше с маскировъчно оцветяване и изглеждаше направо огромен. Дори и от трийсет метра двата му ротора проглушаваха ушите ни.
Изведнъж от хеликоптера скочи един командос и започна да се спуска по дебел метален кабел. Беше в пълната бойна униформа на спецчастите — черен неопренов костюм с плътна качулка, с раница през рамо и нещо като харпун, провиснал от единия му крак. Люлееше се насам-натам, описвайки огромна арка, на по трийсет метра във всяка посока. Когато стигна на десет метра над яхтата, грабна харпуна, прицели се и заби стрелата в яхтата. Само десет секунди след това вече беше стъпил на палубата — ухилен и с вдигнат нагоре палец. Явно адски се кефеше.
Спасиха всички осемнайсет души. Е, настъпи малка бъркотия в подредбата „първо жените и децата“, когато обладаният от паника Рос (бившият смел покорител на природата) изблъска настрани Офелия и двамата Билове, втурна се към командоса и му скочи на врата, обви го с ръце и крака и отказа да го пусне, докато не го вдигнаха от яхтата. Ние с Роб всъщност нямахме нищо против, понеже това ни даде нов материал да спукаме Рос от майтап през целия му останал живот на тоя свят.
Капитан Марк обаче замина заедно със своя кораб. Така че последното, което видяхме, докато хеликоптерът се отдалечаваше от кърмата на яхтата, а тя за последен път се показа над водата, беше квадратното теме на капитан Марк, което подскачаше между вълните.
Най-хубавото на спасяването от италианци се оказа това, че първо те нахранват и те карат да пиеш червено вино; после те карат да танцуваш. Казвам ви, бесняхме като някакви рок звезди на борда на италианския разрушител вкупом със самия италиански флот. Те се оказаха много весели пичове, което на нас с Роб ни послужи за сигнал да се надрусаме до козирките с куалуди. Слава Богу, капитан Марк също го спасиха — бреговата охрана беше успяла да го измъкне от водата.
Последното, което си спомням, е как капитанът на разрушителя и Графинята ме отнесоха до лазарета. Преди да ме завият, капитанът обясни, че италианското правителство си било направило голям пиар удар от спасяването ни и му разрешили да ни откара до която точка на Средиземноморието сме си пожелаели. Лично той ни препоръча хотел „Кала ди Волпе“ в Сардиния, който според него бил най-добрият на света. Кимнах с голяма охота и вдигнах палец в знак на съгласие:
— Каайзъсдиня!
Събудих се едва когато разрушителят навлизаше в сардинското пристанище Порто Черво. Осемнайсетимата стояхме на главната палуба и гледахме невярващо стотиците сардинци, които ни махаха за добре дошли. Десетина телевизионни екипа, всеки със своята видеокамера, чакаха с нетърпение да заснемат идиотите-американци, тръгнали с целия си акъл да плават по време на осембалова буря.
На слизане от разрушителя двамата с Графинята благодарихме на италианските ни спасители и си разменихме телефонните номера. Казахме им, ако някой ден попаднат в Щатите, непременно да ни се обадят. Предложих им и пари — за проявената смелост и героизъм, — но те до един отказаха да ги вземат. Невероятен екипаж — първокласни герои в най-истинския смисъл на думата.