Кимнах в знак на съгласие и само след два часа се озовах легнал по гръб на маса за масаж в президентския апартамент на хотел „Фоур Сийзънс“. Балконът му гледаше към Хайд Парк, където концертът вече бе почнал.
Гостите ми се шляеха по лондонските улици в търсене на нови дрехи; Джанет се бе захванала да ни уреди билети за конкорда, а сластната Графиня конкурираше Ерик Клептън изпод душа.
Обожавах я тази моя сластна Графиня. За пореден път се беше доказала пред мен, този път при извънредно тежки обстоятелства. Боец беше тя — остана рамо до рамо с мен пред лицето на смъртта, като през цялото време усмивката не слизаше от разкошното й лице.
И именно по тази причина в момента ми бе адски трудно да го държа надървен, докато високата метър и осемдесет етиопка ми правеше чекия. Съзнавах, естествено, колко е лошо една масажистка да ти го опъва, докато жена ти пее под душа само на шест-седем метра от теб. И все пак… нима има някаква разлика между това сам да си биеш чекията, или някоя друга да ти я прави?
Хм-м-м-м… съсредоточих се върху утешителната мисъл, докато мацката не ме оправи, а на следващия ден си бях у дома в Олд Бруквил, готов да продължа с Животът на богатите и дисфункционалните.
Глава 35.
Буря пред буря
Април 1997
Колкото и невъзможно да ви се струва, през деветте месеца, последвали потъването на яхтата ми, животът ми бе пропаднал на още по-ниско ниво на лудостта. Открих един хитър — и общо взето логичен — начин да докарам саморазрушителното си поведение до нови екстремни стойности, а именно, като смених предпочитанията си от куалудите към кокаина. Точно така, казвах си, време е за промяна, а най-важният ми довод бе, че ми беше писнало да ми текат лигите пред хората и да заспивам на най-неподходящи места.
Така че вече не започвах деня си с четири куалуда и висока чаша айскафе, а се събуждах с грам боливийска кока, като най-старателно го разделях на две равни части — по половин грам на ноздра, — за да не лишавам нито едно от мозъчните си полукълба от мигновения прилив на удоволствие. Направо си беше истинска „закуска за шампиони“70. След което довършвах закуската си с три милиграма ксанакс за потискане на неминуемата параноя, която щеше да последва. А после, макар вече изобщо да нямах болки, поемах четирийсет и пет милиграма морфин по простата причина, че кокаинът и морфинът бяха създадени един за друг. Пък и след като куп доктори продължаваха да ми предписват морфин, можеше ли в цялата работа да има нещо лошо?
Както и да е, първата си доза куалуди — четири, ако трябва да съм точен — поемах едва час преди да седна да обядвам, последвани от още един грам кока, за да предотврати неизбежното чувство на необуздаема умора, което щеше да последва. И сега, естествено, успявах да поема ежедневната си доза от двайсет куалуда, но поне го правех по по-здравословен, по-полезен начин — като противовес на коката.
Тази стратегия, плод на собственото ми вдъхновение, известно време действаше без грешка. Но, както винаги става в живота, не мина и без неприятности. Основната неприятност в конкретния случай бе фактът, че спях само по три часа седмично, та към средата на април произтичащата от кокаина параноя бе станала толкова силна, че на няколко пъти гърмях по млекаря с пушка-помпа.
Ако имам късмет, мислех си, млекарят ще обясни на цял свят, че с Вълка от Уолстрийт шега не бива, че е въоръжен и готов — напълно готов — да отблъсне всеки глупак, осмелил се да навлезе в имота му, нищо, че гардовете му спят в работно време.
Между другото, четири месеца по-рано, през декември, „Стратън“ най-после пусна кепенците. И колкото и да е смешно, това не стана заради действията на отделните щати, а заради смотаняците от НАСД. Бяха отнели членството на „Стратън“ заради манипулиране на цените на акции и нарушаване на добрата практика при продажбата им. На практика „Стратън“ се оказа остракирана, а от правна гледна точка това си беше направо смъртен удар. За да продава акции извън щата, в който се намира, една брокерска фирма задължително трябва да е регистрирана към НАСД; при липсата на подобна регистрация нямаше нужда изобщо да си прави труда. Така че, колкото и да не му се искаше, Дани се видя принуден да закрие „Стратън“ и така приключи Стратънската епоха. Фирмата просъществува цели осем години. Нямах представа с какво ще я запомнят, но подозирах, че пресата нямаше да я споменава с добро.
70
Заглавие на роман на Кърт Вонегът, заето от рекламата на известната марка корнфлейкс „Хуитийз“. Изразът се появява към края на романа, когато сервитьорката поднася на клиент поредното му мартини с явно ироничния израз „Закуска за шампиони“. — Б.пр.