Саутхамптън! Басп-хамптън! Да, новата ми крайбрежна вила се намираше именно там. Настъпил бе моментът да се издигна, а и Уестхамптън изведнъж стана прекалено ежедневен за префинения вкус на Графинята. На всичко отгоре Уестхамптън беше пълен с евреи, а на мен ми беше вече писнало от евреи, макар и аз да бях един от тях. Дона Каран (еврейка от по-висша класа) имаше къща на запад от нашата; Хенри Кравис (и той евреин от по-висша класа) имаше къща на изток от нашата. Та направо без пари, за някакви си пет милиона и половина, сега притежавах една сиво-бяла постмодерна съвременна вила с разгъната площ от близо един декар на славната Медоу Лейн — най-ексклузивният път на цялата планета. Фасадата на вилата гледаше към залива Шиникок, а задната й част — към Атлантика; изгревите и залезите избухваха в една неподдаваща се на описание палитра от оранжеви, червени, жълти и сини цветове. Страхотна гледка — гледка, достойна за Дивия Вълк.
Докато преминавах през главната порта от ковано желязо, изпитах чувство на законна гордост. Ето ме и мен, зад волана на чисто ново кралскосиньо бентли-турбо за триста хиляди долара. А в жабката му, разбира се, имаше толкова кокаин, колкото щеше да стигне на целия град Саутхамптън да танцува ватуси от Деня на падналите във войните чак до Деня на труда.
Бях влизал в тази къща само веднъж, преди малко повече от месец, преди още да я обзаведем. Дойдох с един съдружник по бизнес на име Дейвид Дейвидсън. Не стига тъпото име, с което го бяха кръстили, ами аз в един момент установих, че наблюдавам повече как примигва с дясното си око, отколкото да си мисля за името му. Той наистина имаше тик, но само на единия клепач, което ми действаше още по-разсейващо. Както и да е, Мономигача имаше своя собствена брокерска фирма, „Д. Л. Кромуел“, където работеха неколцина бивши стратънци; имахме съвместен бизнес, но не правехме нищо друго, освен купища пари. Но най-готината черта на Мономигача — която най-много му харесвах — беше пристрастеността му към коката. Та през онази вечер, на път за къщата, минахме първо през „Гранд Юниън“, откъдето забихме петдесет аерозолни кена със сметана „Реди Уип“. Седяхме на избеленото дървено дюшеме, държахме кеновете отвесно, избутвахме дюзата настрани и вдишвахме райския газ. Страхотно се нагърмяхме, тъй като редувахме всяко вдишване с две вшмръквания кокаин — по едно през всяка ноздра.
Славна вечер се получи тогава, но нямаше изобщо да подлежи на сравнение с онова, което бях замислил за предстоящата вечер. Графинята бе обзавела къщата — за два милиона от не тъй трудно изкараните ми пари — и беше толкова доволна, че ръсеше нонстоп глупостите на бъдеща амбициозна вътрешна декораторка, но не пропускаше и нито една възможност да ми свие сърмите за пристрастеността ми към коката.
Да си ебе майката, като знае толкова! Тя ще ми каже какво да правя, и то след като именно заради нея се пристрастих към коката! Че нали тя заплашваше да ме напусне, ако не спра да заспивам по ресторантите? Нали точно по тая причина минах на кокаин? А сега седнала да ми ги разправя: „Болен си. Не си спал от един месец. Вече не щеш дори да се любиш с мен! И си станал само шейсет кила. Ядеш само зърнени топчета с плодов вкус. Чак кожата ти е позеленяла!“ Такъв Живот с главно „Ж“ съм й осигурил, а тя в последния момент да се обърне срещу мен! Ами, да си ебе майката! Лесно й беше да ме обича, докато бях болен. През ония дълги нощи, когато ме мъчеше болката, все идваше да ме утешава и да ми разправя, че ме обичала, каквото и да станело. А сега какво излиза? Всичко е било от хитрост. Вече никакво доверие й нямам. Ами, хубаво. Като не й харесва — да си върви по пътя. Не ми трябва. Изобщо никой не ми трябва.
Всички тези мисли бушуваха в съзнанието ми, докато се качвах по махагоновите стълби и отварях вратата към най-новата ми резиденция.
— Здрасти — извиках с пълна сила, докато влизах през вратата. Цялата задна стена беше едно цяло стъкло, от което се разкриваше панорамна гледка към Атлантическия океан. Пролетно време, като сега, към седем вечерта слънцето едва захождаше зад гърба ми, от страната на залива, а водата бе добила един особен оттенък на пурпурното, като в песента на Принс. А и самата къща изглеждаше разкошно. Не можех да отрека, че каквато и огромна досада да беше Графинята — съпружеска напаст с библейски пропорции, — декорирането й се удаваше. Преддверието водеше към една просторна всекидневна без колони и с невероятно висок таван. И толкова много мебели бяха нафрашкани в това пространство, че направо умът ми не ги побираше. Прекалено тапицирани дивани и диванчета, фотьойли, фотьойлчета и отоманки бяха разпръснати навсякъде и оформяха отделни сепарета за разговори. И цялата тази шибана страхотна мебелировка беше в бяло и сиво-кафяво — адски плажен и адски опърпан шик.