Изведнъж ме осени отговорът — паднала е в мокета! Ами че какво по-ясно от това! Изгледах сиво-кафявия мокет. Колко може да струва това шибано нещо? Сто хиляди? Двеста хиляди? Лесно й е на нея да харчи парите ми. И като обзет от сатаната човек започнах да режа мокета на ивици.
Минута по-късно — все още нищо. Клекнах и се огледах из дневната. Пълна разруха. В този миг съзрях медния лампион. Заприлича ми на човек. С лумкащо из гърдите ми сърце пуснах ножа на пода. Грабнах лампата и я развъртях над главата си по онзи начин, по който норвежкият гръмовержец Тор е въртял своя железен чук. После го пуснах по посока на камината и той се изтряска в камъка… ТРЯ-Я-С! Върнах се на бегом и пак грабнах ножа.
В този момент от банята в спалнята ни долетя Графинята по миниатюрна бяла хавлия. Косата й бе перфектна, а краката й — зашеметяващи. Ето как използва красотата си да ме манипулира и контролира, рекох си. Е, досега може и да ми е действало, ама вече бе бутат! Вече съм вдигнал гарда. Номерата й са ми ясни.
— Боже мили! — изпищя тя и сложи ръка пред устата си. — Спри, спри, моля те! Какво правиш?
— Какво правя ли? — изревах. — Искаш да знаеш какво правя ли? Ще ти кажа аз какво правя! Правя се на шибания ти Джеймс Бонд и търся един микрофилм! Това правя, ако искаш да знаеш!
Изгледа ме със зяпнали уста и облещени очи:
— Имаш нужда от помощ — рече с равен тон. — Болен си.
Думите й направо ме вбесиха.
— Я млъквай ма, да ти го начукам! Ти ли ще ми кажеш, че съм болен? И к’во ще направиш сега? Ще се опиташ да ме цапардосаш ли? Хайде, само опитай и глей к’во става!
Изведнъж страхотна болка прониза гърба ми! Някой ме беше бутнал на пода! Сега и китката ми притисна.
— Да ти еба майката! — изревах. Отворих очи и видях, че Дейв Биъл ми е скочил отгоре. Стиска китката ми, докато пуснах касапския нож.
— Прибирай се — рече спокойно на Надин. — Аз ще се заема с него. Всичко ще се оправи.
Надин избяга в спалнята ни и затръшна вратата. Само след секунда чух и превъртането на ключа.
Дейв още беше върху мен, а аз извърнах глава към него и се разсмях:
— Хайде, вече можеш да ме пуснеш. Шегувах се. Нямаше да я ударя. Исках само да й покажа кой командва.
Сграбил десния ми бицепс с огромната си лапа, Дейв ме отведе до едно сепаре в другия край на къщата — едно от малкото, които не бях съсипал. Сложи ме да седна в един прекалено мек фотьойл, изгледа Скот и каза:
— Донеси ми един флакон с ксанакс.
Последното, което си спомням, беше как Дейв ми подаде чаша вода и няколко таблетки ксанакс.
Събудих се едва през нощта на следващия ден. Намирах се в кабинета си в Олд Бруквил, седнал зад махагоновото си бюро. Как бях стигнал дотам, изобщо не помнех, само помня, че казах „Благодаря ти, Роко“ на Дневния Роко, за това, че ме измъкна от колата след като я джаснах в една каменна колона в края на имота на връщане от Саутхамптън. Може пък и на Нощния Роко да бях благодарил. Все едно. Майната му. Те бяха верни на Бо, Бо ми беше верен на мен, а Графинята не разговаряше кой знае колко и с двамата, та още не бе успяла да се внедри в мозъците им. Все пак нямаше да е лошо да съм нащрек.
Къде ли е Тъжната графиня? — запитах се. Не я бях виждал от оная история с касапския нож. Беше си у дома, но се криеше някъде из вилата — криеше се от мен! Дали не е в спалнята ни? Няма значение. Най-важното са децата ми; поне като баща ме бива. Така и ще ме запомнят: добър баща беше, семеен човек по сърце и грижовен глава на семейство!
Бръкнах в чекмеджето на бюрото и измъкнах самозалепващия се плик с близо четиристотин грама кока. Изсипах я върху бюрото, наврях глава в купчината и шмръкнах с двете ноздри едновременно. След две секунди вдигнах глава, измърморих „Исусе шибан Христе! О, божичко!“, след което се отпуснах на стола и задишах тежко.
В този момент звукът от телевизора сякаш изведнъж се засили докрай и чух нечий строг глас да ми казва:
— Имаш ли представа колко е часът сега? Къде ти е семейството? Това ли е представата ти за удоволствие — да седиш сам пред телевизора посред нощ? Пиян, надрусан, с опънати докрай нерви? Я си погледни часовника, ако още имаш такъв.