Ебаси майката! Погледнах своя златен „Булгари“ за двайсет и две хиляди долара. Как да нямам часовник! Фокусирах погледа си върху телевизора. Ебаси и лицето! Исусе! Човек на малко над петдесет години, с огромна глава, дебел врат, заплашително красиви черти, идеално вчесана сива коса. Едновременно с това в мозъка ми изплава името Фред Флинтстоун.
А Фред Флинтстоун продължи:
— Искаш начаса да се отървеш от мен, нали? А защо не се отървеш още сега от болестта си! Алкохолизмът и пристрастеността ти те убиват. В Сийфилд знаем как да ти помогнем. Обади се още днес; ще ти помогнем.
Невероятно! — рекох си. Ебаси и нахалството! И замънках по посока на телевизора:
— Ебах те у шибания Фред Флинтстоун! Ще ти спукам задника от бой — ще го ритам оттук до Тимбукту!
Но Флинтстоун не млъкваше:
— Не забравяй: не е срамно да си алкохолик или наркоман; срамното е да не предприемаш нищо по въпроса. Затова още сега се обади и…
Огледах се из помещението… идеално!… скулптура на Фредерик Ремингтън върху зелен мраморен пиедестал. Шейсет сантиметра висока, чист месинг — каубой върху непокорен кон. Грабнах я и се засилих към телевизионния екран. Запокитих я с всички сили към Фред Флинтстоун… ТРЯ-Я-ЯС!
Край на Фред Флинтстоун.
— Видя ли бе, путьо? — обърнах се към разбития телевизор. Нали те предупредих! Кой си ти да влизаш в шибания ми дом и да ми казваш, че съм имал някакъв шибан проблем. Виж какво стана с теб, путьо смотан!
Върнах се до бюрото, седнах и пак забих нос в купчината кока. Но не шмръкнах, а само се отпуснах отгоре й, сякаш бе възглавница.
Изпитах леко угризение, че децата ми са горе, но нали бях чудесен глава на семейство — вратите навсякъде бяха от солиден махагон. Няма начин някой да е чул. Поне така си мислех, докато не чух тежките стъпки по стълбите. Само след секунда чух и гласа на Графинята:
— Боже мили! Какво правиш?
Надигнах глава с пълното съзнание, че лицето ми е оваляно в кока, но изобщо не ми пукаше. Изгледах Графинята, а тя бе чисто гола — явно искаше да ме изманипулира с възможността да правим секс.
— Фред Флинтстоун искаше да излезе от телевизора — рекох. — Но не се притеснявай, майката му разгоних. Отивай да спиш. Няма нищо страшно.
Гледаше ме със зяпнала уста. Бе скръстила ръце под гърдите си, та някак си не можех да откъсна очи от зърната й. Колко жалко, че се бе отвърнала от мен! Трудно щях да й намеря заместничка — трудно, но не и невъзможно.
— Тече ти кръв от носа — отбеляза тя кротко.
Разклатих презрително глава:
— Стига си преувеличавала, Надин. Съвсем леко кърви, и то само защото сме в сезона на алергиите.
А тя се разплака.
— Не мога да остана повече тук, ако не се подложиш на рехабилитация. Прекалено много те обичам, че да гледам как се самоубиваш. Винаги съм те обичала — не го забравяй. — После излезе и затвори вратата след себе си, но без да я затръшне.
— Да ти го начукам! — изревах по посока на вратата. — Изобщо нямам проблем! Мога да спра, когато си поискам! — Поех дълбоко дъх и обърсах носа и брадичката си с тениската. К’во си мисли тая? Че ще ме прилъже да ходя на рехабилитация ли? Хайде, бе! Усетих нова топла струя да се стича от носа ми. Пак вдигнах долния край на тениската и обърсах кръвта. Исусе! Що нямам под ръка етер, че да превърна коката в крек. Тогава ще мога да я пуша и да предотвратя назалния проблем. Чакай! Нямаше ли и други начини за получаване на крек? Ами нали имаше някакви домашни рецепти… нещо там със сода бикарбонат. Няма начин в интернета да няма рецепта за изготвяне на крек!
И само след пет минути отговорът ми беше известен. Отидох залитайки до кухнята, грабнах необходимите ми съставни части и ги пльоснах върху гранитния плот. Напълних един меден съд с вода, пуснах вътре кокаина и содата бикарбонат, после пуснах газовата печка на най-силно и сложих капака. Отгоре му поставих керамичен съд за курабии.
Седнах на табуретката до печката и положих глава на плота. Започна да ми се вие свят, затова затворих очи и се опитах да се успокоя. Унесох се… унесох се… и БУ-У-УМ! Направо изскочих от кожата си, докато домашната ми рецепта се пръсна из цялата кухня. Крек имаше навсякъде: и по тавана, и по пода, и по всички стени.
Само след минута дотича Графинята:
— Боже мой! Какво стана? Каква беше тази експлозия? — Беше запъхтяна и почти обзета от паника.
— Нищо — измърморих. — Печах сладкиш и съм заспал.