— Чуй какво ще ти кажа, путьо такъв. Обичам те като мой шибан брат, но ще ти извадя шибаните очи от главата, ако само още веднъж ми кажеш какво не мога да правя по шибаното споразумение за поверителна сметка. Дошъл си в шибания ми дом да искаш четвърт милион долара назаем, а си седнал да се притесняваш за някакво шибано пълномощно. Исусе шибан Христосе, Анди! Пълномощно ни трябва единствено, ако искаме да продадем шибаните акции, а не ако ще купуваме шибаните акции! Не схващаш ли? Водим война на изтощение, война за притежание, а щом станем притежатели на акциите, предимството вече ще е у нас. — После смекчих тона: — Слушай ме сега внимателно: единственото, което трябва да направиш, е да започнеш процес на принудително изпълнение по силата на споразумението за поверителната сметка, след което ще си задължен от закона да продадеш акциите, за да покриеш принудителното изпълнение. Тогава се обръщаш и продаваш акциите на мен за по четири долара всяка, а аз ти пиша чек за четири милиона и осемстотин хиляди долара, което покрива стойността на продажбата. След което и ти ми пишеш чек, също за четири милиона и осемстотин хиляди долара, с който покриваш принудителното изпълнение — и готово! Не схващаш ли? Всичко е толкова просто!
Той кимна неубедено.
— Слушай — продължих кротко, — притежанието е девет десети от правото. Ако сега, в момента, ти напиша чека, официално акциите идват под наш контрол. Още днес следобед подаваме декларация 13Д и оповестяваме публично, че възнамерявам да купувам още акции с цел враждебно завземане на компанията. Шумът, който ще се вдигне, ще е толкова голям, че ще принуди Стив да реагира. А ние всяка следваща седмица ще купуваме още акции и ще подаваме осъвременени декларации 13Д. И „Уолстрийт Джърнъл“ ще ни споменава всяка седмица, което ще побърка Стив!
Петнайсет минути по-късно Вигвам си тръгна обогатен с четвърт милион долара и понесъл чек за четири милиона и осемстотин хиляди. Още този следобед бюлетинът „Доу Джоунс“ щеше да съобщи, че съм тръгнал да завземам „Стив Мадън Шуз“. И макар да нямах всъщност подобни намерения, несъмнено Стив щеше да откачи, и нямаше да има друг избор, освен да ми плати справедливата пазарна цена за моите акции. За личната ми отговорност не ми пукаше. Бях обмислил нещата подробно и тъй като двамата със Стив подписахме тайното споразумение цяла година след ангажимента за закупуване на всички непродадени акции, въпросът, че „Стратън“ е издал проспект с невярно съдържание, оставаше хипотетичен. Отговорността по-скоро падаше върху Стив, а не на мен, тъй като в ролята му на изпълнителен директор именно той подписваше всички декларации до СЕК. Можех да пледирам неосведоменост — да твърдя, че не съм се съмнявал във верността на декларациите. Не беше най-добрият пример на достоверно опровержение, но си оставаше такова.
Така или иначе, Вигвам вече ми се махна от главата.
Качих се горе в кралската тоалетна и пак зашмърках. Върху тоалетката имаше купчинка с кока и светеха хиляди лампи — отражения от огледалата и от сивия мраморен под за един милион долара. Вътрешно обаче се чувствах адски зле. Изпразнен. Кух. Графинята страхотно ми липсваше, до болка, но вече нямаше как да я върна. Понеже, ако я помолех, това щеше да е равносилно на поражение — на признание, че наистина имам проблем и че ми е необходима помощ.
Затова забих нос в купчинката и опънах и с двете ноздри едновременно. После глътнах още няколко ксанакса и шепа куалуди. Ключът, разсъждавах, не е в куалудите и ксанакса. Номерът беше да поддържам ефекта на коката висок в най-началния стадий — в рамките на онова първично бясно извисяване, благодарение на което всичко добива безупречен смисъл, а проблемите ти се отдалечават на милиони километри. За това ще са необходими редовни шмъркания — по две магистралки на всеки четири-пет минути, по моя сметка, — но успея ли да се задържа на това ниво поне за една седмица, ще се окажа по-голям инат от Графинята и ще имам удоволствието да я гледам как лази в краката ми. Вярно, за всичко това ще е необходимо доста старателно уравновесяване на различните наркотици, но за Вълка това не е никакъв проблем…
… но, от друга страна, ако заспя, тя ще дойде и ще отмъкне децата. Няма ли да е по-добре да изчезна заедно с тях от града, та да са далеч от лапите й, макар че Картър е още прекалено малък за продължителни пътувания. Още е на пелени и е прекалено зависим от Графинята. Това, естествено, скоро ще се промени, особено щом стане готов за първата си кола и му предложа едно ферари, при условие, че забрави за майка си.