Така че засега по-разумно ще е да е да напусна града само с Чандлър и Гуин. Все пак Чандлър е чудесна компаньонка и ще можем да пътуваме по цял свят като баща и дъщеря. Ще се обличаме в най-хубавите дрехи и ще си живеем безгрижно, а хората ще ни гледат с възхищение. А след няколко години ще се върна да взема и Картър.
Трийсет минути по-късно бях в дневната и се занимавах с бизнес заедно с Дейв Дейвидсън-Мономигача. Оплакваше се от търгуването от къси позиции, понеже губел пари, когато котировката на акциите се покачвала. На мен обаче изобщо не ми пукаше; исках единствено да видя Графинята и да й съобщя за намеренията си да пътувам по света с Чандлър.
В този миг чух входната врата да се отваря, а след няколко секунди Графинята мина покрай дневната и влезе в детската стая за игра. Тъкмо се бях захванал да обсъждам разни търговски стратегии с Мономигача, когато тя излезе, понесла Чандлър. Думите ми излизаха автоматично, като на запис — така че успях да чуя стъпките на Графинята надолу към сутерена, към стаята с моделите за бременни. За Бога, та тя дори не обърна внимание на факта, че съм там! Предизвиква ме, пренебрегва ме, вбесява ме, мама й стара! Сърцето напираше да излети от гърдите ми.
— … правиш така, че и на другия ден задължително да си налице — продължих аз, докато умът ми се движеше лудо по двете писти. — Ключът, Дейвид, е… извини ме за секунда, ако обичаш. — Вдигнах показалец във въздуха. — Налага се да сляза долу и да поговоря с жена ми.
Слязох нервно по спираловидните стълби. Графинята седеше на бюрото си и преглеждаше пощата. Преглежда поща ли? Ебаси нахалството! Чандлър лежеше на пода до нея и оцветяваше някаква книжка с пастел. С изпълнен с язвителност тон казах на жена ми:
— Заминавам за Флорида.
— Така ли? — вдигна поглед тя. — И защо мислиш, че това ме вълнува?
Поех дълбоко въздух:
— Не ме вълнува дали те вълнува, или не, но вземам и Чандлър със себе си.
— Не съм много убедена — подсмихна се тя.
Сега вече кръвното ми хептен се покачи.
— Не си убедена ли? Ходи се наеби! — Приведох се, грабнах Чандлър и хукнах към стълбите. Графинята моментално рипна от стола си и хукна след мен пищейки:
— Ще те убия, копеле мръсно! Остави детето! Остави детето!
Чандлър започна да вие и се разплака истерично, а аз изкрещях на Графинята:
— Ходи се еби, Надин! — Заизкачвах стълбите на бегом. Графинята направи летящ плонж и ме сграбчи около бедрата, за да ми попречи.
— Спри! — пищеше. — Спри, моля ти се! Тя ти е дъщеря! Остави я! — И се замъчи да се надигне, та да ме обхване през торса.
Изгледах я и в този миг ми се прищя да е мъртва. През всичките години, откакто се бяхме оженили, никога не бях й вдигал ръка — досега. Опрях ходилото на маратонката си плътно в корема й и ритнах с всичка сила, след което видях как жена ми полетя надолу по стълбите и се приземи със страшна сила на десния си хълбок.
Спрях — шашардисан, объркан, сякаш бях станал свидетел на някакво ужасно действие, извършено от двама луди, които изобщо не познавах. Само след секунди Надин приклекна, обхванала глава с двете си ръце — с гримаса от болката, — сякаш бе счупила ребро. Но после лицето й отново се втвърди, тя се отпусна на четири крака и пак тръгна да лази по стълбите, да ме спре да не й отнемам дъщеря й.
Извърнах се и хукнах нагоре, притисках Чандлър към гърдите си и й говорех:
— Няма страшно, бебче! Тати те обича и ще те заведе на едно малко пътешествие. Всичко ще е окей! — Когато стигнах до горния край на стълбите, затичах с всичка сила; Чандлър продължаваше да вие безутешно. Не й обръщах внимание. Скоро двамата ще сме заедно, сами, и всичко ще е окей. И докато тичах към гаража, си давах сметка, че някой ден Чандлър ще осъзнае точно какво е станало; ще разбере защо майка й е трябвало да бъде неутрализирана. Може би когато Чандлър порасте съвсем голяма — след като майка й си е получила заслужения урок, — те двете ще могат пак да се срещнат и да си създадат някакви взаимоотношения. Кой знае.
В гаража имаше четири коли. Най-близко беше белият мерцедес с гюрук и с две врати, та отворих дясната врата, сложих Чандлър да седне и блъснах вратата. Докато минавах на бегом иззад колата, забелязах, че една от прислужниците, Мариса, гледа с ужас в очите. Скочих в колата и запалих двигателя.
В този момент Графинята се хвърли върху дясната врата, заблъска по стъклото и запищя. Мигновено натиснах бутона за автоматично заключване. После видях, че вратата на гаража се затваря. Погледнах надясно: Мариса бе натиснала бутона. Майка й ще еба! Включих на първа, настъпих газта и излетях през вратата, като я направих на трески. Продължих с пълна газ и се нахаках челно в двуметровата колона от варовик в края на алеята. Погледнах Чандлър. Беше без колан, но, слава Богу, нищо й нямаше, макар да продължаваше да пищи истерично.