Изведнъж по продълговатия ми мозък полазиха крайно тревожни мисли, започвайки с: Какво правя, мама му стара? Къде, по дяволите, съм тръгнал? Какво търси дъщеря ми на предната седалка на колата без обезопасителен колан? Всичко това е някаква лудост. Отворих моята врата, слязох и останах неподвижен. Само след секунда един от гардовете дотича до колата, грабна Чандлър и се втурна с нея в къщата. Това ми се стори добра идея. После дойде Графинята и ми каза, че всичко щяло да се оправи и че трябвало да се успокоя. Каза ми и че още ме обичала. Обгърна ме с ръце и ме притисна към себе си.
Останахме си така. Колко дълго, не знам, но скоро чух вой на сирена и присвяткващи светлини. После се озовах закопчан с белезници на задната седалка на една полицейска кола. Извивах врат да зърна за последен път Графинята, преди да ме тикнат в пандиза.
Прекарах останалата част от деня в местене от една килия в друга — като се почне от килията в полицейския участък на Олд Бруквил. Два часа по-късно пак ми сложиха белезниците и ме откараха в друго полицейско управление, където ме отведоха в друга килия — по-голяма и пълна с народ. Никого не заговорих и никой не ме заговори. Куп викове, писъци, буйствания и кучешки студ. Взех си бележка наум да се облека добре, ако някой ден агент Коулмън почука на вратата ми със заповед за арестуване. После чух да ме викат по име и само няколко минути по-късно бях на задната седалка на друга полицейска кола, на път за град Миниола, където се помещаваше Щатският съд.
Озовах се в съдебната зала, пред съдия-жена… Ебаси майката! Сега вече ми е спукана работата! Обърнах се към моя изтупан адвокат Джо Фамегети и казах:
— Ебана ми е мамата, Джо! Тая жена ще ме осъди на смърт!
А Джо се засмя и постави ръка на рамото ми.
— Спокойно — рече. — До десет минути ще изчезнем оттук. Само не казвай нито дума, докато не ти кажа.
След няколко минути бла-бла-бла Джо се приведе и ми пошепна на ухо:
— Кажи „невинен“ — при което аз се усмихнах и казах: „Невинен“.
Десет минути по-късно бях вече свободен — излизах от съда рамо до рамо с Джо Фамегети. Отвън, до бордюра, чакаше лимузината ми. На волана беше Джордж, а на седалката до него — Нощния Роко. И двамата слязоха, при което забелязах, че Роко носи вярната ми чанта „Луи Вуатон“. Джордж отвори безмълвно вратата на лимузината, а Роко заобиколи колата отзад. Подаде ми чантата с думите:
— Всичките ви неща са вътре, господин Б., плюс петдесет хиляди долара в брой.
А адвокатът ми забързано добави:
— На аерогара „Рипъблик“ те чака един лиърджет. Джордж и Роко ще те закарат дотам.
Изведнъж се почувствах объркан. Графинята пак кроеше нещо против мен! По всичко си личеше!
— Какви ги приказваш, мама му стара? — разпалих се. — Накъде сте ме повели?
— За Флорида — каза изтупаният ми адвокат. На „Рипъблик“ те чака Дейвид Дейвидсън. Ще лети заедно с теб да ти прави компания. В Бока Рейтън, където ще кацнеш, ще те чака Дейв Биъл. — Адвокатът ми въздъхна. — Чуй какво, приятелю. Трябва да се махнеш за няколко дни, докато разрешим нещата с жена ти. Иначе пак ще свършиш в пандиза.
— Говорих вече с Бо — намеси се Роко — и той ми нареди да остана тук да държа госпожа Б. под око. Не можете да се приберете, господин Б. Изкарала си е съдебна заповед да ограничат достъпа ви до дома; ако само стъпите в имота, моментално ще ви арестуват.
Поех дълбоко въздух и започнах да пресмятам на кого можех да имам доверие… На адвоката — да… на Роко — да…, на Дейв Биъл — да…, на мръсната Графиня — НЕ! В такъв случай какъв смисъл имаше наистина да се връщам у дома? Тя ме ненавижда, и аз я ненавиждам и сигурно ако я видя, ще я пречукам, а това може да осуети сериозно плановете ми да пътешествам с Чандлър и Картър. Така че всъщност няколкото дни под флоридското слънце щяха да ми дойдат съвсем добре.
Изгледах Роко и присвих очи:
— Всичко ли наистина е в чантата? — рекох с обвинителен тон. — И лекарствата ми ли са вътре?