— Всичко прибрах — рече с отегчен вид Роко. — Всичко от чекмеджетата ви и от бюрото, плюс парите в брой, които госпожа Белфърт ни даде. Всичко е вътре.
Добре, казах си. Петдесет хиляди долара би трябвало да ми стигнат за два-три дни. А дрогата… е, сигурно имах толкова, колкото да поддържам Куба надрусана до края на месец април.
Глава 37.
Болен и по-болен
Ама че лудост! Летяхме с крайцерска скорост на височина единайсет хиляди и деветстотин метра, а в рециркулирания въздух се носеха толкова много кокаинови молекули, че когато станах да ходя до тоалетната, забелязах, че и двамата пилоти са с противогази. Добре. Изглеждаха ми свестни момчета и нямах никакво желание заради мен да ги хванат на проба за наркотици.
Бях станал беглец! Трябваше да се движа, да се поддържам. Другият вариант беше да умра. Да оставя главата ми да падне, да се оставя да се разбия, да оставя мислите ми да се занимават с току-що случилото се — та нима това не бе сигурна смърт!
И все пак… защо се бе случило то? Защо ритнах Графинята по стълбите? Та тя е жена ми. Обичам я повече от всичко. И защо хвърлих дъщеря си на предната седалка на мерцедеса и преминах с таран през вратата на гаража, без да я превържа с колана? Та тя е най-ценното нещо, което притежавам на този свят. Ще запомни ли тя за цял живот сцената на стълбите? Ще си представя ли вечно как майка й лази по стъпалата и се мъчи да спаси дъщеря си от… от… какво?… От един обзет от кокаина маниак?
Някъде над Северна Каролина бях признал пред себе си, че съм обзет от кокаина маниак. Но пресякох границата само за един миг, а вече се бях върнал, вече бях пак със здрав разум. Или не беше така?
Трябва да продължа да шмъркам. И да вземам куалуди, ксанакс и купища валиум. Трябва да държа параноята под контрол. На всяка цена трябва да стоя надрусан; иначе ще умра… иначе ще умра.
След двайсет минути светна надписът да си затегнем коланите, което недвусмислено ми напомни, че е дошъл моментът да спра да шмъркам, да спра с куалудите и ксанакса, та да кацнем в състояние на безупречно токсично равновесие.
Както ми беше обещал моят адвокат, на пистата ме чакаше Дейв Биъл с черна лимузина линкълн. Джанет пак си беше свършила работата и ме бе подсигурила с транспорт.
Застанал със скръстени ръце, Дейв изглеждаше голям колкото планина.
— Готов ли си да купонясваме? — рекох бодро. — Трябва да започна да търся следващата си бивша съпруга.
— Дай да отидем у нас да се поотпуснем — отвърна Планината. — Лори замина за Ню Йорк да прави компания на Надин. Къщата е изцяло на наше разположение. Трябва да си отспиш.
Да спя ли? Не, не, не!
— Ще си отспя като умра, хуй сплескан. А и ти на кого си приятел — на нея, или на мен? — и му изтрясках един десен прав, който го улучи право в десния бицепс.
А той сви рамене. Явно не беше усетил яростта на удара ми.
— На твоя страна съм — рече утешително. — Винаги съм бил на твоя страна, но не смятам, че положението е военно. Вие двамата ще се сдобрите. Дай й няколко дена да се поуспокои; колко й трябва на една жена.
Скръцнах със зъби и заплашително поклатих глава, в смисъл: „Никога! Дори и след милион шибани години!“
За съжаление истината беше съвсем различна. Исках си обратно Графинята, и то най-отчаяно. Но не биваше да се издавам пред Дейв; току-виж се изпуснал и споменал на Лори, а тя — на Графинята. А щом Графинята узнаеше, че страдам по нея, това щеше да я постави в по-изгодна позиция спрямо мен.
— Чума да я тръшне дано! — изломотих. — Като знам какво ми стори, нали, Дейв? Не я ща обратно, та ако ще да е и последната путка на тоя свят. Дай да вървим в „Солид Голд“ да хванем няколко стриптийзьорки да ни издухат!
— Както кажеш — отвърна Дейв. — На мен ми е наредено само да внимавам да не се докараш до смърт.
— А, така значи! — изсъсках. — И кой ти даде тая шибана заповед?
— Всички — отвърна огромният ми приятел и тъжно поклати глава.
— Ами, ебал съм им майката на всички, в такъв случай! — избеснях и тръгнах към лимузината. — Да им го начукам на всички до един!
„Солид Голд“ — ебаси и заведението! Свободен избор на млади стриптийзьорки, като от шведска маса — поне две дузини мацки. Докато си пробивахме път до средата на сцената, успях да огледам няколко от младите хубавици и стигнах до тъжния извод, че повечето са били бити с мокър парцал по сурата.
Обърнах се към Планината и Мономигача и рекох: