— Дона — рекох с равен глас, — нямам време да се ебавам. Предупреждавам те, че ако не й дадеш телефона, ще долетя до Ню Йорк и ще пронижа с нож шибаното ти сърце. А щом приключа с теб, ще се заема и с шибания ти съпруг, ей така — заради принципа. — След което изревах: — Дай й телефона моментално!
— Изчакай — рече безкрайно притеснено Дона.
Завъртях главата си около шията да се поуспокоя. После изгледах Дейв и казах:
— Не ми вярвай на приказките. Исках само да ми влезе в положението.
— И аз мразя Дона не по-малко от теб — рече Дейв и кимна, — но според мен би трябвало да оставиш Надин на мира за два-три дни. Просто не се набутвай. Говорих с Лори, а според нея Надин е безкрайно разстроена.
— Какво друго каза Лори?
— Надин нямало да те приеме обратно, ако не се подложиш на рехабилитация за дрогата.
В този момент от телефона се чу:
— Ало, Джордан, обажда се Офелия. Добре ли си?
Поех дълбоко въздух. Офелия беше добро момиче, но й нямах доверие. Беше най-старата приятелка на Графинята, така че сигурно ни мислеше най-доброто и на двама… но все пак… Графинята се е напъхала в мозъка й… манипулира я… настроила я е против мен. Офелия можеше да е враг. Но, за разлика от Дона, поне не беше зла, така че гласът й ме поуспокои.
— Добре съм, Офелия. Би ли дала телефона на Надин, ако обичаш?
Чух я как въздъхна.
— Тя не желае да се обади, Джордан. Не желае да говори с теб, ако не влезеш в рехабилитация.
— На мен не ми трябва рехабилитация — рекох най-искрено. — Просто трябва да понамаля темпото. Кажи й, че й го обещавам.
— Ще й предам — рече Офелия. — Но се съмнявам, че ще има полза. Виж какво, извинявай, но трябва да вървя. — И ей така, като нищо, прекъсна разговора.
Духът ми спадна още по-ниско. Поех дълбоко въздух и клюмнах пораженчески глава. „Невероятно“ — избъбрих полугласно.
— Добре ли си, приятелю? — обгърна рамото ми с ръка Дейв.
— Да — излъгах го. — Нищо ми няма. Но сега не ми се говори. Искам да мисля.
Дейв кимна и останалата част от пътуването прекарахме в мълчание.
Петнайсет минути по-късно седях в дневната на Дейв, обзет от чувство на безнадеждност и отчаяние. Лудостта ми сякаш се беше засилила; духът ми бе рухнал до невъзможни дълбини. Дейв седеше до мен на дивана и нищо не казваше. Само ме гледаше и чакаше. Пред мен имаше купчинка кокаин. Хапчетата ми бяха на кухненския плот. Звънях още десетина пъти у дома, но телефонът вече се вдигаше от Роко. Явно и той се беше обърнал срещу мен. Ще го уволня, щом тая история приключи.
— Обади се на мобифона на Лори — помолих Дейв. — Нямам друг начин да се свържа.
Дейв кимна уморено и започна да набира номера на Лори от безкабелния телефон. Само след трийсет секунди бях вече във връзка с нея, а тя плачеше.
— Виж какво — каза ми, докато подсмърчаше, — нали знаеш колко те обичаме двамата с Дейв. Така че направо те умолявам, Джордан, влез в рехабилитация. Нуждаеш се от помощ. Ако я караш така, съвсем скоро ще умреш. Не го ли съзнаваш? Ти си един крайно надарен човек, но се саморазрушаваш. Ако не щеш да го направиш заради себе си, направи го поне заради Чани и Картър. Моля те!
Поех дълбоко въздух, станах от дивана и тръгнах към кухнята. Дейв ме следваше на няколко крачки.
— Надин още ли ме обича? — попитах.
— Да — отвърна Лори, — още те обича, но не желае повече да е с теб, ако не влезеш в рехабилитация.
Пак поех дълбоко въздух.
— Ако ме обича, ще ми се обади.
— Не — рече Лори, — ако те обича, няма да дойде на телефона. Този проблем е и на двама ви; болестта ви е поразила и двамата. Тя може да се окаже по-болна и от теб за това, че те е оставила толкова време да правиш каквото си искаш. Трябва да влезеш в рехабилитация, Джордан, а на нея също ще й е нужна помощ.
Това вече не можех да го повярвам. И Лори се бе обърнала против мен! Никога нямаше да го допусна — абсолютно! Ебал съм й майката! И на Графинята също! Ебал съм им майката на всички на тоя свят! Изобщо вече не ми пука! И без това бях минал зенита си, нали така? Бях вече на трийсет и четири, а бях изживял поне десет живота. Какъв смисъл има да продължавам? Накъде мога да вървя оттук нататък, освен надолу? Кое ще е по-добре: да умра от бавна, мъчителна смърт, или да загина славно сред пламъците?
В този миг съзрях флакончето с морфина — най-малко сто таблетки от по петнайсет милиграма. Бяха мънички, с размер на половин грахово зърно и със страхотен пурпурен цвят. От сутринта вече бях взел десет. От подобна доза повечето хора биха изпаднали в постоянна кома, но на мен нищо ми нямаше.