Мина и покрай мен, докато седях на една изключително неудобна кушетка в средата на общата зала. Усмихнах й се и й кимнах. Пациентите бяха около четирийсет на брой, облечени предимно в халати и по чехли и заети с разни видове обществено неприемлива дейност. В предната част на отделението беше дежурната сестринска стая и лудите се нареждаха на опашка пред нея на всеки няколко часа да си вземат торазина, халдола или някакво друго антипси-хотично лекарство за успокоение на разбитите им нерви.
— Трябва да го пресметна. Шест цяло нула две по десет на двайсет и трета степен — мърмореше си висок, слаб тийнейджър с избило навсякъде акне.
Колко интересно, помислих си. От повече от два часа наблюдавах нещастния младеж, докато се въртеше в абсолютно точен кръг и упоменаваше числото на Авогадро — математическа константа, с която се изчислява молекулярната плътност. В началото не можех да разбера защо е толкова вманиачен на тази тема, докато един от санитарите не ми обясни, че младежът имал много висок коефициент на интелигентност, но бил необуздаем любител на ЛСД-то и числото на Авогадро се явявало като някаква идея фикс при всяка подействала му зле доза. Това му бил третият престой в медицинския център „Делрей“ през последните дванайсет месеца.
Стори ми се жалко, че съм се озовал на подобно място — като се имаше предвид, че бях с напълно здрав разум, — но именно тук бе проблемът с всички онези закони, като закона на Бейкър. Създадени са да посрещат нуждите на масите. Както и да е, дотук нещата все пак вървяха сравнително не зле. Успях да убедя един от лекарите да ми предпише ламиктал, а той по собствено усмотрение ми предписа и някакъв опиат с кратковременно действие, да облекчи абстиненцията.
Онова, което ме притесняваше обаче, бе фактът, че се бях опитал да се свържа поне с една дузина хора от телефонния автомат в отделението — приятели, роднини, адвокати, съдружници в бизнеса. Направих даже опит да се обадя на Алън Кемтоб да ми приготви нов запас от куалуди за деня, в който най-после щяха да ме изпишат от тая лудница, но така и не успях да се свържа с нито един — нито с Графинята, нито с родителите ми, нито с Липски, Дейв, Лори, Гуин, Джанет, Вигвам, Джо Фамегети, Грег О’Конъл, Готвача, та дори и с Бо, с когото друг път с лекота се свързвах. Имах чувството, че са ме изолирали отвсякъде, до един.
В крайна сметка, към края на първия ми ден в това славно заведение усетих, че мразя Графинята повече от всякога. Напълно ме беше забравила, настроила бе всички против мен, използвала бе онази единствена моя гадна постъпка на стълбите, за да си спечели съчувствието на моите приятели и съдружници. Убеден бях, че вече не ме обича и че ония приказки докато свръхдозирах, ми ги беше казала единствено от съчувствие — сиреч, ако все пак хвърлех топа, да ме е изпроводила към ада с едно последно фалшиво „обичам те“.
Към полунощ организмът ми почти се освободи от кокаина и куалудите, но пак не можах да заспя. И точно по това време, в малките часове на 17 април 1997 година, се яви сестра с безкрайно добро сърце и ми сложи инжекция далмейн в дясната буза на задника ми. И най-после, петнайсет минути по-късно, за пръв път от три месеца успях да заспя без кокаин в организма ми.
Събудих се след осемнайсет часа, когато чух някой да ме вика по име. Отворих очи и видях надвесилия се отгоре ми голям черен санитар.
— Имате посетител, господин Белфърт.
Графинята! — рекох си. Дошла е да ме измъкне оттук.
— Нима? — казах. — И кой е той?
— Не му знам името — вдигна рамене санитарят.
Духът ми се сломи. А той ме заведе в някаква стая с тапицирани стени, със сиво метално бюро и три стола. Като се изключеха тапицираните стени, съвсем приличаше на стаята, където ме разпитваха швейцарските митничари, след като бях опипвал стюардесата. От едната страна на бюрото седеше около четирийсетгодишен мъж с рогови рамки на очилата. В мига, в който погледите ни се срещнаха, той стана от стола и ме поздрави.
— Предполагам, че ти си Джордан — каза и протегна десница. — Казвам се Денис Мейнард73.
Ръкувах се по инстинкт, макар у него да имаше нещо, което моментално ме отблъсна. Облечен беше като мен, по дънки и маратонки и бяло поло. Изглеждаше горе-долу добре, макар и леко поизхабен, около метър и седемдесет и пет, нормална конструкция и къса кестенява коса, сресана на път.
Посочи ми да седна насреща му. Кимнах и седнах. Само след секунда в стаята влезе още един санитар — видя ми се като едър, пиян ирландец. Двамата санитари застанаха зад гърба ми, на има-няма метър от мен, готови да ми скочат, ако решах да скроя на тоя някой номер в стил Ханибал Лектър — да му отхапя носа например, а моят пулс не мърдаше от седемдесет и два удара в минута.