— Нает съм от съпругата ти — каза Денис Мейнард.
— Ти някакъв шибан бракоразводен адвокат ли си? — попитах невярващо. — Ей Богу, тая путка хич не си поплюва. Смятах, че ще има благоприличието поне да изчака трите дни до изтичането на закона на Бейкър, преди да подаде документите за развод.
— Не съм адвокат по бракоразводни дела, Джордан, а съм помагач против дрогата, а жена ти ме нае, понеже все още те обича, така че не бива да бързаш да я наричаш путка.
Изгледах копелето с присвити очи, щото изобщо не разбирах за какво става дума. Параноята ме бе отпуснала, но още бях наежен.
— Значи жена ми те е наела, понеже още ме обича, така ли? Ами като толкова много ме обича, що не дойде да ме види?
— Все още е силно уплашена. И силно объркана. Прекарах последните двайсет и четири часа с нея и бих казал, че е в много крехко състояние. Все още не е готова да се срещне с теб.
Усетих как главата ми се изпълни с пара. Тоя путьо сваля Графинята! Рипнах от стола, прескочих бюрото и се разкрещях:
— Мръсен педал! — Той отскочи назад, а двамата санитари се хвърлиха подир мен. — Ще поръчам да те наръгат до смърт, лайнар такъв, дето се пускаш на жена ми, докато аз съм затворен тук. Смятай се за умрял! И семейството ти го смятай за умряло! Нямаш си представа какви възможности имам.
Поех дълбоко въздух, докато санитарите ме набутаха обратно на стола.
— Успокой се — каза бъдещият съпруг на Графинята. — Не се пускам на жена ти. Тя все още те обича, а аз обичам съвсем друга жена. Исках да кажа, че през последните двайсет и четири часа разговарях със съпругата ти за тебе, за нея и за всичко случило се между вас.
Чувствах се абсолютно нерационален. Бях свикнал аз да контролирам нещата, а липсата на контрол в сегашното ми положение ме побъркваше.
— А каза ли ти, че я изритах надолу по стълбите, докато държах дъщеря ми в обятията си? Каза ли ти, че изпонарязах смотаната й шик мебелировка, струваща два милиона долара? А за неуспешния ми кухненски опит спомена ли? Представям си какви ги е наговорила. — И поклатих отвратен глава — отвратен не само от собствените ми деяния, но и от това, че Графинята бе изкарала семейните ни проблеми на показ пред абсолютно непознат.
Кимна и пусна лек смях, да поуталожи гнева ми.
— Да, каза ми за всичко това. Някои неща ми се видяха доста забавни, особено случката с мебелите. Не бях чувал за подобен случай досега. Повечето неща обаче са доста тревожни, като случката на стълбите и в гаража. Трябва обаче да разбереш, че вината за тези работи не е у теб… или, по-точно казано, че нито едно от тези действия не означава, че ти си лош човек. Ти, Джордан, си болен човек; страдаш от заболяване, което не е по-различно от рака или диабета. — Спря за миг, после сви рамене. — Но освен това тя ми каза какъв прекрасен човек си бил, преди да се отдадеш на дрогата. Колко великолепен си бил и какви постижения си имал и как се е влюбила в теб от пръв поглед. Каза и че никой друг не е обичала така, както теб те е обичала. Каза ми и колко щедър си към хората и как всички злоупотребяват с тази ти щедрост. Каза ми и за гърба ти, и как той изострил…
Но докато помагачът приказваше, аз се улових, че съм се вкопчил в една-единствена дума: обичала. Точно така го каза — обичала, в минало време. Значеше ли това, че тя вече не ме обича? Най-вероятно, рекох си, защото, ако продължаваше да ме обича, досега щеше да е дошла да ме види. Какви ми ги разправя, че била уплашена. Нали съм в затворено психиатрично отделение — какво мога да й направя? Изживявам ужасна емоционална болка. Що не дойде само да ме посети — пък дори и само за една секунда, за Бога! — и да ме прегърне и да ми каже, че още ме обича, това би облекчило болката. Нима аз не бих сторил същото за нея? Доста жестоко ми се струва от нейна страна да не ме посети, след като насмалко не се самоубих. Каквото и да ми разправят, и независимо от обстоятелствата, тя изобщо не се държи като любяща жена.
Явно задачата на Денис Мейнард е да ме убеди да се подложа на рехабилитация. Може пък и да го направя, ако самата Графиня дойде и ме помоли. Но не и по този начин — тя да ме шантажира и да заплашва, че ще ме остави, ако не направя онова, което тя иска. От друга страна, нима не искам да се подложа на рехабилитация, или поне нямам ли нужда от рехабилитация? Нима искам да изживея целия си живот пристрастен към дрогата? Но пък как ще живея изобщо без дрога? Целият ми живот се върти около дрогата. Самата мисъл да изживея следващите си петдесет години без куалуди и кока ми се струваше немислима. Да, ама нали едно време, много преди да станат всички тия неща, бях водил трезв живот. Възможно ли е изобщо да се върна на онази точка, да върна назад часовника, така да се каже? Или химията на мозъка ми се е променила безвъзвратно и сега съм пристрастен, осъден на такъв начин на живот докато умра?