— Добре — рекох. — В такъв случай ходете да се ебете и двамата. Аз след два дни излизам оттук; и тогава ще се боря с пристрастеността си така, както аз намеря за добре. И ако това означава, че ще загубя жена си — така да бъде. — Станах от стола и направих знак на санитарите.
Докато излизах от стаята, Денис каза:
— Може и да успееш да си намериш друга красива жена, но никога няма да намериш някоя, която да те обича колкото нея. Кой смяташ, че организира всичко това? Жена ти прекара последните двайсет и четири часа в състояние на паника, борейки се да спаси живота ти. Ако я изпуснеш, значи си най-големият глупак.
Поех дълбоко въздух и отговорих:
— Преди много, много години имаше и друга жена, която ме обичаше колкото Надин; казваше се Дениз, а аз я преебах царски. Може би сега просто си получавам заслуженото. Кой може да каже на тоя етап? Но във всеки случай няма да дам насила да ме вкарат в рехабилитация, така че не си губи времето. И не идвай повече да ме виждаш.
След което излязох от стаята.
Останалата част от деня се оказа не по-малко мъчителна. Като се почне от родителите ми, всичките ми приятели и роднини се изредиха да ме посетят в психиатричното отделение и да ме кандърдисват да се подложа на рехабилитация. Всички, освен Графинята. Как може тая жена да е толкова безсърдечна, след като бях опитал… какво?
Не допусках в мисълта си израза „да се самоубия“ — дали защото ми причиняваше прекалена болка, или от срам, че любовта ми — вманиачеността ми, да го наречем — към една жена, пък била тя и съпругата ми, е могла да ме тласне към подобна стъпка. Такава стъпка никак не подхожда на истински властния човек, нито пък на човек, изпитващ поне капка уважение към себе си.
Честно казано, аз изобщо не възнамерявах да се самоубивам. Дълбоко в себе си бях уверен, че ще ме откарат в болницата и ще ми изпомпат стомаха. Та нали Дейв бдеше над мен и бе готов да се намеси. Графинята обаче изобщо не съзнаваше този момент; от нейна гледна точка аз съм се бил разстроил толкова от възможността да я изгубя и съм бил така затънал в отчаянието и безизходицата на причинената от кокаина параноя, че съм посегнал затова на живота си. Е, как нямаше да я трогне подобна мисъл?
Вярно, бях се държал като звяр с нея, и то не само на стълбите, но и през няколкото месеца преди това гнусно деяние. Или няколкото години, да кажем. Още от ранните години на брака ни бях започнал да експлоатирам негласната ни уговорка — че след като й осигурявам живота, ще имам право на известни свободи. И докато подобна търпимост все пак някак си беше приемлива, несъмнено бях преминал далеч отвъд всякакви граници.
Но въпреки всичко смятах, че все пак заслужавам известно състрадание.
Състрадание ли й липсваше на Графинята? Нямаше ли у нея определена студенина, нямаше ли едно ъгълче в сърцето й, което бе недостижимо за друг? Наистина, аз открай време подозирах подобно нещо. И Графинята беше повредена стока — така, както бях самият аз, че и всички останали; добра съпруга беше, но и съпруга, навлязла в брака със свой собствен багаж. Навремето, като дете, баща й насмалко да я изостави. Разправяла ми беше колко пъти се пременяла в събота или в неделя — а тя още тогава била красавица с буйна руса коса и ангелско личице — и чакала баща й да я изведе на някой изискан ресторант или на влакчето на ужасите в Кони Айлънд, или на „Рийс Парк“ — бруклинския плаж, та всички да разберели: „Ето я дъщеря ми! Вижте каква красавица е! Толкова се гордея с нея!“ И висяла с часове на предната веранда, а той изобщо не се вясвал, или се обаждал с някакво тъпо оправдание.
Сюзан, разбира се, го покривала — разправяла на Надин, че баща й я обича, но е обзет от някакви негови си демони, които го тласкали към живота на скитник, към едно безкоренно съществувание. Не бях ли аз сега жертва именно на тази обремененост? Възможно ли бе студенината й да се дължи на бариерите, които е издигнала около себе си още като дете и които сега й пречеха да стане състрадателна жена? Или просто се хващах за сламки? Или просто си получавах заслуженото — за всичкото кръшкане със „сини чипчета“ и „насдакчета“, кацанията с хеликоптера в три през нощта, приказките насън за Венис курвата, за масажистката и опипването на стюардесата…
Или си плащах по един много по-неусетен начин и за всичко останало — за законите, които бях нарушил? За акциите, чиито цени манипулирах? За прехвърлените в Швейцария пари? За това, че преебах Кени Грийн-Ръбчо, който винаги ми беше верен съдружник? Вече ми беше трудно да преценя. Последното десетилетие от живота бе неимоверно сложно. Изживях живот, какъвто обикновено описват единствено в романите.