Изгледах Брад Дебелия право в очите и бавно кимнах:
— Дай да се махаме от тоя шибан ад.
— Точно така — рече. — Точно така.
Глава 38.
Марсианци от Третия райх
На пръв поглед мястото изглеждаше съвсем нормално.
Възстановителният лагер „Талбът Марш“ бе разположен върху шестстотин безупречно поддържани квадратни метра в Атланта, Джорджия. Бе само на десет минути път с лимузина от частното летище, а аз през всичките тези шестстотин секунди планирах единствено как да избягам. Още преди да сляза дадох на пилотите най-строга заповед да не излитат, независимо от обстоятелствата. И им обясних, че в края на краищата сметката плащах аз, а не Графинята. Пък и щяха да получат нещо отгоре, ако почакат. Увериха ме, че никъде няма да мърдат.
Та още с влизането на лимузината по алеята огледах подробно терена с очите на военнопленник. През това време Брад Дебелия и оня с жлезите седяха насреща ми. И, както ми бяха обещали, никъде не виждах нито циментов зид, нито една решетка, наблюдателница с картечница или късче бодлива тел.
Имотът блестеше на слънцето: пурпурни и жълти цветя, маникюрирани розови храсти, огромни дъбове и брястове — нищо общо с вмирисаните на урина коридори на медицинския център „Делрей“. И все пак нещо не ми даваше покой. Много хубаво не е на хубаво, нали? Чак пък толкова пари да има в рехабилитацията на наркомани?
Пред сградата имаше кръгъл сектор за пристигащи и заминаващи. И докато лимузината пъплеше към него, Брад Дебелия бръкна в джоба си и извади три двайсетачки.
— Вземи — рече. — Знам, че нямаш никакви пари у себе си, така че смятай тези за подарък. Ще ти стигнат за такси до летището, та да не ходиш на автостоп. Не се знае на какъв вманиачен наркоман можеш да попаднеш.
— Не разбирам за какво ми говориш — казах невинно.
— Видях те да шепнеш нещо на ухото на пилота — отвърна Брад Дебелия. — Отдавна съм помагач и ако за тези години съм научил нещо, то е, че по никакъв начин не можеш да принудиш някой да стане трезвен, ако самият той не е готов за това. Няма да те обиждам, като ти повтарям поговорки от рода на тази, че можеш да заведеш коня до водата, но не можеш да го накараш да пие. Пък и смятам, че ти ги дължа тези шейсет долара за това, че през целия път ме весели с историите си. — Поклати глава. — Ама и ти се едно изчанчено копеле… — Спря, сякаш търсеше точните думи: — Както и да е, за мен това е най-необичайната интервенция на света. Седя си аз вчера в Калифорния и тъпея на някаква скучна конференция, и в един момент по телефона ми се обажда обезумял предстоящият покойник Денис Мейнард и ми разправя за някаква страхотно красива манекенка, чийто мъж, дето не си знаел милиардите, бил на границата на самоубийството. И колкото и да не ти се вярва, аз първоначално се запънах заради огромните разстояния, но тогава Графинята от Бей Ридж взе телефона и заяви, че не приема „не“ за отговор. И докато се усетя, се намерихме в тоя частен самолет. А после се запознахме и с теб, което се оказа върхът на всичко. — Сви рамене. — Та мога единствено да кажа, че желая на теб и на жена ти всичко най-добро. Надявам се да останете заедно. Ще бъде великолепен край на цялата история.
Оня с жлезите кимна в знак на съгласие:
— Добър човек си ти, Джордан, и никога не го забравяй. Дори ако след десет минути хукнеш оттук и забиеш право някъде, където пушат крек, това няма да промени факта, че си добър човек. Това заболяване е адски шибано — коварно и озадачаващо. Аз самият три пъти бягах от рехабилитация, докато накрая успях. Стигна се дотам, че семейството ми ме намери под един мост; живеех като просяк. А най-гадното бе, че и след като ме намериха и най-после успяха да ме вкарат в рехабилитация, аз пак избягах и се върнах под моста. Странна е тая болест.
Изпуснах дълбока въздишка:
— Няма какво да ви залъгвам. Дори още докато летяхме насам — докато ви разправях всички ония истерични истории и всички се смеехме неудържимо, — аз продължавах да си мисля за дрогата. Тия мисли прогарят тила ми, сякаш е някаква шибана доменна пещ. И отсега мисля как, щом се измъкна оттук, ще се обадя на дилъра ми за куалуди. Може да мина и без кокаин, но без куалуди — няма начин. Вече представляват прекалено голяма част от живота ми.