Помолих Гуин да намери начин да пъхне две-три хиляди долара в някои навити на топка чорапи и да ми ги прати по ЮПиЕс. Надявам се Гестапо да не ги гепи, рекох, но това бе най-малкото, което можеше да направи за мен, особено след като бе една от основните ми помощнички в дрогата в продължение на девет години. Реших ограничението върху чекиите да не го споделям с Гуин, въпреки тайното ми подозрение, че с него щеше да ми е по-трудно да се справя, отколкото с онова върху парите. Щото само от четири дни бях трезвен, а получавах спонтанна ерекция при всеки полъх на вятъра.
Много ми домъчня обаче когато, преди да затворя, телефона взе Чани и ми каза:
— Ти защо си в Атлантика? Защото бутна мама по стълбите ли?
— И за това, шушко — отвърнах. — Тати беше много болен и не знаеше какво прави.
— Ако си още болен, мога ли пак да те цункам да ти мине?
— Надявам се — отговорих натъжен. — Може да цункаш и мама, и тати да им мине. — И усетих как очите ми се напълниха със сълзи.
— Ще го направя — каза тя напълно сериозно.
Прехапах устната си, за да не ревна.
— Знам, бебче. Знам, че ще го направиш. — После й казах колко много я обичам и окачих слушалката. Вечерта, преди да си легна, се свлякох на колене и отправих молитва — Чани така да ни цунка, че да ни мине. После всичко щеше да е наред.
Събудих се на следващото утро, готов за среща с превъплъщението на Адолф Хитлер — дали пък не беше на доктор Йозеф Менгеле? Както и да е, всички от рехабилитацията — и пациенти, и персонал — се събраха в аудиторията за едно от редовните групови събрания. Залата беше огромна, без разделителни стени. Имаше подредени в кръг сто и двайсет сгъваеми стола, а в предната част на залата имаше малък подиум с катедра, откъдето ораторът на деня щеше да сподели своята наркоманска трагедия.
И ето ме седнал като обикновен пациент в голям кръг пристрастени към дрогата лекари и сестри (или марсианци, както им виках, понеже бяха от планетата Талбът Марс). В този миг всички погледи бяха насочени към днешния гастрольор — жалка на вид жена на четирийсет и нещо, със задник колкото Аляска и с жесток обрив от акне, какъвто обикновено се среща у хората с умствено разстройство, които прекарват по-голямата част от живота си под въздействието на психотропни вещества.
— Здравейте — каза тя притеснено. — Казвам се Сюзън и съм… ъ-ъ-ъ… алкохоличка и наркоманка.
Всички марсианци в залата, включително и аз, отговорихме както следва, със „Здравей, Сюзън!“, при което тя се изчерви, после сведе глава в знак на поражение — или може би на победа? Както и да е, не се съмнявах, че ще ръси като за световно.
Обаче настана мълчание. Явно Сюзън не си падаше по говоренето пред много хора, или пък мозъкът й бе дал на късо вследствие на всичката изконсумирана дрога. И докато Сюзън си събираше мислите, използвах времето да хвърля един поглед на Дъг Талбът. Седеше най-отпред, с лице към залата, с по петима души от персонала от двете му страни. Имаше къса, снежнобяла коса и изглеждаше на около шейсет. Кожата му бе бяла и с нездрав вид, а физиономията му бе мрачна и строга, като на зъл надзирател, който поглежда осъдения на смърт в очите, преди да дръпне шалтера на електрическия стол и казва: „Правя го единствено за твое добро!“
Най-после Сюзън продължи:
— Вече… съм… ъ-ъ-ъ… трезва… от близо осемнайсет месеца, но нямаше да го постигна без помощта и насърчението, оказано ми… ъ-ъ-ъ… от Дъг Талбът. — При което се извърна към Дъг Талбът и сведе глава, а цялата зала се изправи на крака и заръкопляска — всички, освен мен. Бях прекалено шокиран от колективната гледка, как над сто гъзолижещи марсианци се стремят да си възвърнат разрешителните.
Дъг Талбът махна с ръка на марсианците, после небрежно поклати глава в смисъл: „Моля ви, притеснявате ме! Аз тази работа я върша единствено от любов към човечеството!“ Но не се и съмнявах, че щастливата шпицкоманда от персонала най-старателно си записва кой колко силно ръкопляска.
И докато Сюзън продължаваше да ръси, започнах да се оглеждам около себе си — да мерна къдравата блондинка с разкошното лице и с тялото-убиец и накрая я открих седнала точно насреща ми, на другата страна на кръга. Ама наистина беше разкошна. Имаше нежни, ангелски черти — не издяланите манекенски черти на Графинята, но въпреки това красиви.
Изведнъж марсианците пак рипнаха на крака, а Сюзън срамежливо се поклони. После се заклати по посока на Дъг Талбът, приведе се и го прегърна. Не някаква задушевна прегръдка обаче; тялото й не се допря до неговото. Сигурно и доктор Менгеле така са го прегръщали малцината му оцелели пациенти, когато са се срещали на сбирки на випуска на ужаса — някаква екстремна версия на стокхолмския синдром, при който заложниците започват да боготворят похитителите си.