После и една от персонала поръси малко. Този път, щом марсианците станаха, станах и аз. Всеки грабна по една ръка на стоящите от двете му страни, грабнах и аз.
Сведохме едновременно глави и зарецитирахме мантрата на АА: „Нека Бог ни дари със спокойствие да приемем това, което не можем да променим, със смелост, за да променим това, което можем, и с мъдрост, за да прозрем разликата.“
Всички запляскаха, заплясках и аз — само че този път го правех най-искрено. В края на краищата, колкото и цинично копеле да бях, не можех да отрека, че АА е нещо удивително, че спасява живота на милиони хора.
В дъното на залата имаше дълга правоъгълна маса с няколко кани кафе и подноси с курабии и сладкиши. Бях се запътил натам, когато чух нечий непознат глас да вика:
— Джордан! Джордан Белфърт!
Обърнах се и какво да видя? Беше самият Дъг Талбът. Понесъл се бе към мен с огромна усмивка по болнавото си лице. Беше висок мъж, около метър и осемдесет и пет, макар да не изглеждаше много във форма. Носеше скъпо на вид синьо спортно сако и сив панталон от туид. И ми махаше да отида при него.
В този миг усетих сто и пет чифта очи, които се преструваха, че не ме гледат — всъщност очите бяха сто и петнайсет чифта на брой, понеже и персоналът се преструваше.
— Най-накрая се срещнахме — каза той, протегна десница и кимна многозначително с глава. — Приятно ми е. Добре дошъл в „Талбът Марш“. Имам чувството, че с теб сме духовни братя. Брад ми разказа куп неща за теб. Нямам търпение и аз да чуя всички ония истории. И аз имам няколко, макар със сигурност да не са на нивото на твоите.
Усмихнах се и поех ръката на новия си приятел.
— И аз съм чувал много за теб — отвърнах, потискайки желанието си да го кажа с ироничен тон.
Постави ръка на рамото ми:
— Ела — каза дружески, — да се отбием за известно време в кабинета ми. После, следобед, ще те откарам. Местим те в един от апартаментите горе на хълма.
И изведнъж усетих каква сериозна беля очаква цялата тази рехабилитация. Имах вече за свой най-добър приятел самия собственик — недостижимия, единствения и неповторим Дъг Талбът — и това бе добре известно на всеки един пациент и служител. Вълка отново бе готов да се озъби — дори в рехабилитацията.
Дъг Талбът се оказа доста свестен човек и близо час си разменяхме „фронтови“ спомени. Както съвсем скоро щях да установя, на практика почти всички възстановяващи се наркомани споделят някакво патологично желание да играят на „Ха да видим чие пристрастяване е било по-лудо — моето, или твоето?“ Очевидно Дъг много бързо усети, че изобщо не може да се мери с мен, а когато стигнах до оная част, където нацепих мебелите с кухненския нож, реши, че е чул достатъчно.
Затова смени темата и захвана да ми обяснява как работел по превръщането на фирмата си в акционерно дружество. После ми даде някакви документи, да съм видел каква страхотна сделка се заформяла. Проучих ги внимателно, макар че ми беше трудно да се съсредоточа. Изглежда нещо в мозъка ми бе прещракало и по отношение на Уолстрийт, та при вида на документите изобщо не изпитах обичайното вълнение.
После се качихме в черния му мерцедес и той ме откара до апартамента ми, който беше на същата улица с рехабилитацията. Не беше част от самия „Талбът Марш“, но Дъг бе сключил някаква сделка с фирмата, която управляваше комплекса, та около една трета от петдесетте къщи-близнаци се заемаха от пациенти на „Талбът“. Още един център на печалбата, рекох си.
Докато слизах от мерцедеса, Дъг каза:
— Ако мога да направя нещо за теб, или ако някой от персонала или пациентите се държи зле с теб, само ми кажи.
Благодарих му, правейки си сметката, че шансът да се обърна към него по този въпрос, преди да са изтекли четирите ми седмици, е деветдесет и девет на сто. После тръгнах да влизам в леговището на лъва.
Във всяка къща имаше по шест апартамента. Моят беше на втория етаж. Качих се по стълбите и заварих вратата на апартамента си да зее отворена. Вътре двамата ми съквартиранти седяха до кръгла маса за хранене от някакво евтино избелено дърво. Пишеха като бесни в тетрадки със спирала.
— Здрасти. Казвам се Джордан — рекох. — Приятно ми е да се запознаем, момчета.