И без дори да се представят, единият от тях, висок рус мъж на четирийсет и нещо, запита:
— Какво иска Дъг Талбът?
После другият, добре изглеждащ мъж всъщност, добави:
— Да, бе, ти откъде го познаваш Дъг Талбът?
Усмихнах им се и рекох:
— И на мен ми е приятно да се запознаем, момчета. — После минах покрай тях, без да им кажа и дума повече, влязох в спалнята и затворих вратата. Вътре имаше три легла, едното от които бе незастлано. Хвърлих куфара си до него и седнах върху матрака. В другия край на стаята имаше някакъв евтин телевизор върху евтина дървена поставка. Включих го и пуснах новините.
Само след минута съквартирантите ми нахлуха.
— На гледането на телевизия през деня се гледа с лошо око — каза русият.
— Телевизията подхранва заболяването — каза хубавецът. — Смята се, че пречи на правилното мислене.
Правилно мислене ли? Исусе Христе! Тия изобщо си нямаха представа колко съм откачен!
— Вижте какво, много ценя загрижеността ви за моето заболяване — озъбих се, — но почти цяла седмица не съм гледал телевизия, така че, ако не възразявате, махнете ми се от шибаната глава и си гледайте собствените заболявания! Ако ми се прииска да мисля неправилно, бъдете сигурни, че точно това ще направя.
— Ти що за доктор си в крайна сметка? — попита русият с обвинителен тон.
— Изобщо не съм лекар. А какво е положението с оня телефон там? — и посочих към бежовия апарат върху дървеното бюро. Над него имаше малко правоъгълно прозорче, което отчаяно плачеше някой да го измие. — Имаме ли право да го ползваме, или и това минава за неправилно мислене?
— Можеш да го ползваш — рече хубавецът, — но само ако разговорът е за сметка на отсрещната страна.
Кимнах.
— А ти какъв доктор си?
— Бях офталмолог, но ми отнеха разрешителното.
— А ти? — попитах русия, който явно бе член на „Хитлерюгенд“. — И твоето разрешително ли е отнето?
— Зъболекар съм — кимна, — а разрешителното ми го отнеха съвсем заслужено. — Говореше като някакъв робот. — Страдам от ужасно заболяване и трябва да се излекувам. Благодарение на персонала на „Талбът Марш“ вече имам голям напредък в своето възстановяване. В момента, в който ми кажат, че съм излекуван, ще се постарая да си възвърна разрешителното.
Поклатих глава, сякаш току-що бях чул нещо противоречащо на всякаква логика, после вдигнах телефона и набрах Олд Бруквил.
— На разговорите над пет минути се гледа с лошо око — каза зъболекарят. — Вредят на възстановяването ти.
— Персоналът ще те санкционира — добави очният лекар.
— Нима? — рекох. — А по какъв шибан начин ще разберат?
И двамата вдигнаха вежди и свиха невинно рамене.
Пуснах им мъртвешка усмивка:
— А сега, ако обичате, ме извинете, тъй като искам да проведа два-три разговора. До един час смятам, че ще освободя телефона.
Русият кимна и погледна часовника си. После и двамата се върнаха във всекидневната и се отдадоха на своето възстановяване.
Гуин вдигна телефона само след секунда. Поздравихме се радостно, после тя пошепна:
— Пратих ти хиляда долара в твоите чорапи. Получи ли ги?
— Още не — казах. — Но до утре би трябвало да са тук. По-важното, Гуин, е, че не желая да ти създавам повече неприятности по отношение на Надин. Знам, че си е у дома и че не желае да ми се обади, така че няма никакъв проблем. Няма нужда да й казваш дори, че съм се обаждал. Просто вдигай телефона всяка сутрин и ми давай да поговоря с децата. Ще се обаждам към осем, окей?
— Окей — рече Гуин. — Надявам се двамата с госпожа Белфърт да се сдобрите. Тук напоследък е прекалено тихо. И прекалено тъжно.
— И аз се надявам на същото, Гуин. И то истински. Побъбрихме още няколко минути, преди да й кажа дочуване.
По-късно същата вечер, малко преди девет, получих първата си лична доза талбътмаршка лудост. Във всекидневната се проведе събрание на всички живеещи в къщата, на което се предполагаше да споделим всяко едно нещо, което ни е възмутило през деня. Наричаха го „десетостъпно събрание“, понеже имало нещо общо с десетата стъпка на Анонимните алкохолици. Но когато взех брошурата на АА и прочетох десетата стъпка — която изисква да продължаваме да правим равносметка за самите себе си и когато допускаме грешки, бързо си ги признавахме, — така и не проумях какво общо има тя с нашето събрание.
Както и да е, осмината събрали се седнахме в кръг. Първият лекар — мижав плешивко на четирийсет и нещо, каза: