Отидох в спалнята, затръшнах вратата и се обадих на Алън Липски да му разкажа за пълната лудост на талбътските марсианци. Смяхме се в продължение на петнайсет минути, после захванахме да си говорим за едно време.
Преди да оставя слушалката, го попитах не е ли чул нещо от Графинята. Каза, че не бил и аз натъжен приключих разговора. Вече мина половин седмица, а нещата с нея никак не изглеждаха розови. Включих телевизора и се опитах да затворя очи, но, както винаги, сънят отказваше да дойде. Най-после, някъде около полунощ, все пак успях да заспя — с още един трезв ден на моя сметка и надървен до болка хуй в гащите.
Точно в осем на следващата сутрин се обадих в Олд Бруквил. Някой вдигна телефона още на първото позвъняване.
— Ало? — каза тихичко Графинята.
— Над, ти ли си?
Съчувствено:
— Да, аз съм.
— Как си?
— Добре съм. Справям се някак си.
Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах:
— Обадих се… да пожелая добро утро на децата. Там ли са?
— Какво има? — попита тъжно тя. — Не искаш ли повече да говориш с мен?
— Ама, разбира се, че искам да говоря с теб! Няма нещо друго на тоя свят, което да желая по-силно от това, да говоря с теб. Просто мислех, че ти си тази, която не желае да разговаря с мен.
— Това не е вярно — рече тя загрижено. — И аз искам да говоря с теб. За добро или зло, все още сме женени. В случая май е за зло, нали?
Усетих как очите ми се наливат със сълзи, но успях да ги възпра.
— Не знам какво да кажа, Над. Много… съжалявам за онова… което се случи… Аз… Аз…
— Недей — каза, — няма нужда да се извиняваш. Разбирам какво стана и ти прощавам. Това, прошката, е най-лесното. По-трудно ми е да го забравя. — Направи пауза. — Но наистина ти прощавам. И искам да продължим заедно, да спасим брака ни. Въпреки всичко, което стана, продължавам да те обичам.
— И аз те обичам — изрекох през сълзи. — Повече, отколкото си мислиш, Над. Не знам… не знам какво да ти кажа. Не знам как стана така… Не бях… спал от цели месеци и — поех дълбоко въздух — не съзнавах какво върша. Всичко ми е размазано в съзнанието.
— Аз съм не по-малко виновна от теб — каза тя нежно. — Гледах те как се самоубиваш, но само стоях и не те възпирах. Мислех, че ти помагам, а всъщност съм вършила точно обратното. Не го съзнавах.
— Вината не е у теб, Над, а у мен. Но всичко стана тъй бавно, в течение на толкова много години, че не се усетих. Докато изведнъж загубих контрол над себе си. Винаги съм се смятал за силна личност, но дрогата излезе по-силна и от мен.
— Липсваш на децата, и на мен ми липсваш. От няколко дни искам да си поговоря с теб, но Денис Мейнард ме посъветва да изчакам, докато си напълно детоксикиран.
Копелето мръсно! Майката ще му еба! Поех дълбоко въздух и се помъчих да се успокоя. Най-малко имах нужда да изтърва нервите си, докато разговарям с Графинята по телефона. Трябваше да й докажа, че все още мога да мисля логично, че дрогата не ме е променила безвъзвратно.
— Знам — рекох. — Добре че си се сетила да пратиш вторите двама доктори до болницата — нарочно не я нарекох „лудница“, — понеже нямаш представа колко ми е противен Денис Мейнард. Заради него насмалко не отказах да се подложа на рехабилитация. Просто има нещо в него, дето ми бърка в здравето. Имах чувството, че е тръгнал да те сваля. — И зачаках да ми каже, че съм луд.
А тя се засмя тихичко:
— Ха, интересно е, че го казваш, понеже и Лори е на същото мнение.
— Така ли? — рекох, а в мисълта ми се появи изразът „поръчково убийство“. — А пък аз си мислех, че ме е прихванала параноята.
— Не знам — каза пищната Графиня. — В началото явно съм била прекалено разстроена, че да го усетя, но той в един момент ме покани да ходим на кино, което ми се видя доста нередно.
— Ти съгласи ли се? — Най-добрата смърт, помислих си, ще е от загуба на кръв вследствие на кастрация.
— Как ще отида! Кое му дава право да иска подобни неща от мен. Както и да е, на другия ден си замина и оттогава не съм го чувала.
— Защо не ме посети в болницата, Над? Страшно ми липсваше. Не преставах да си мисля за теб.
Настъпи дълга пауза, но я изчаках докрай. Трябваше да чуя отговора й. Все още се измъчвах от въпроса защо тази жена, съпругата ми — която очевидно все още ме обича, — не дойде да ме види след опита ми да се самоубия. Нямаше логика.