Чак след десет секунди тя каза:
— В началото ме бе страх заради онова, което стана на стълбите. Трудно ми е да ти го обясня, но ти тогава не беше на себе си, беше някакъв съвсем различен човек, обладан от някакви демони. Не знам. После и Денис Мейнард ми каза да не се срещам с теб, докато не постъпиш в рехабилитация. Не знаех дали е прав, или не. Нямах някакъв предначертан план за действие, а пък и той нали се водеше за специалист. Както и да е, важното е, че вече си постъпил в рехабилитация, нали?
Идваше ми да й кажа „не“, но не му беше времето да навлизам в спорове. Имахме цял живот на разположение да си доизясняваме нещата.
— Да, така е. Тук съм и това е най-важното.
— Трудна ли ти е абстиненцията? — смени тя темата.
— В интерес на истината, не изпитвам никакви симптоми на абстиненция; поне аз не ги усещам. Колкото и невероятно да ти звучи, така, както си седях в приемната, изведнъж цялото желание ме напусна. Както и да е, тук е една доста идиотска обстановка. И това, че ще остана трезвен, ще се дължи единствено на мен, а не на „Талбът Марш“.
Вече с крайно притеснен тон:
— Но нали ще си изкараш всичките двайсет и осем дни, все пак?
— Спокойно, сладур — засмях се. — Ще остана. Все още се нуждая от почивка от цялата лудница. Пък и процедурата в стил АА всъщност много си я бива. Прочетох книгата за тях и направо се шашнах. Когато се прибера, ще продължа да посещавам събранията им — за всеки случай, да не се върна назад.
Продължихме да разговаряме още половин час и в края на разговора вече бях убеден, че съм си възвърнал Графинята. Усещах го с мозъка на костите си. Споделих й за ерекциите и тя обеща да помогне в това отношение в мига, в който се прибера. Поисках да правим секс по телефона, но тя ми отказа. Абе, дай да й натяквам още, рекох си. Все някой ден ще кандиса.
После си казахме взаимно, че се обичаме и си обещахме да пишем всеки ден. Преди да окача слушалката й казах, че ще й се обаждам по три пъти на ден.
Следващите няколко дни минаха спокойно и докато се усетя, навърших цяла седмица без никаква дрога.
Всеки ден ни се полагаха по няколко часа лично време, за ходене на фитнес и тем подобни занимания, и аз бързо се включих в една групичка марсианци-гъзолизци. Един от докторите — анестезиолог, който имал навика да упоява себе си, докато пациентите му били върху операционната маса — бе прекарал над година в „Талбът Марш“ и бе уредил да му докарат колата. Смотана сива тойота хечбек, ама вършеше работа.
До залата имаше десет минути път и аз бях на задната седалка по сиви шорти „Адидас“ и потник, когато изведнъж го надървих до възбог. Не знам на вибрациите на четирицилиндровия двигател ли се дължеше, или на неравностите по пътя, но нещо изпрати кило кръв в слабините ми. Беше огромна ерекция, твърда като камък, от ония, дето ти се опират в бельото и трябва да ги наместиш, а после повторно да ги наместваш, иначе ще пощурееш.
— Гле’йте к’во става — рекох, свалих предницата на шортите и показах пениса си на марсианците.
Всички се извърнаха облещени. Пък и добре изглеждаше, мен ако питахте. Въпреки ръста ми, Бог бе ме надарил в това отношение.
— Никак не е зле! — казах на моите приятели докторите, грабнах пениса си и го опънах няколко пъти. После се плеснах с него по стомаха, при което се чу едно приятно „туп“.
Най-после, след четвъртото „туп“, всички се разсмяха — един особено рядък момент в „Талбът Марш“ — момент между мъже, момент между марсианци, който ти позволява да се отърсиш от нормалните префърцунености на обществото, да не даваш и пет пари за хомофобията и да усещаш, че мъжете са си мъже! Впоследствие му направих една хубава тренировка и останалата част от деня мина без никакви особени събития.
На другия ден, непосредствено след обяда, участвах в някаква удивително скучна групова терапия. Влезе терапевтката ми и каза, че желае да ме види.
По-хубаво от това — здраве му кажи! Но само за две минути, след което седнахме в малкия й кабинет, а тя наклони глава под някакъв хитър ъгъл и запита с тона на Велик инквизитор:
— Та как си днес, Джордан?
Извих надолу ъгълчетата на устата си и свих рамене.
— Добре съм, да кажем.
Тя се усмихна хитро и попита:
— Идвали ли са ти някакви желания напоследък?
— О, ни най-малко — отвърнах. — По десетобалната система, бих поставил на нула желанието ми за дрога. Дори под нула, бих казал.
— Това е много хубаво, Джордан. Много, много хубаво.