— Здравейте. Казвам се Джордан и съм алкохолик и наркоман.
Трийсетте и нещо бивши пияници в стаята ми отвърнаха вкупом:
— Здрасти, Джордан. Добре си дошъл.
Усмихнах се и кимнах, после самоуверено казах:
— Вече съм трезв от трийсет и седем дни и…
— Извинявай — моментално ме прекъсна един бивш пияница със сиви коси и паяжина от червени капилярчета по носа, — но за да говориш пред събранието ни, трябва да си изкарал трезв най-малко деветдесет дни.
Ебаси нахалното копеле! Направо ме размаза. Чувствах се, сякаш съм се качил на автобуса за училище, след като съм забравил да се облека. Седях на ужасно неудобния им дървен стол, гледах втренчено в старото пиянде и очаквах някой да ме изтегли с кука.
— Хайде, хайде. Дайте да не придиряме — намеси се председателят. — Така или иначе, вече е пред нас, нека му дадем шанс да се изкаже, а? Да внесе свежа струя в качеството си на новодошъл.
Тук-таме се дочуха недоволни мърморения, съпроводени с арогантни вдигания на рамене и презрителни клатения на глави. Имаха много ядосан вид. И зъл. Председателят постави ръка върху рамото ми и ме погледна в очите, един вид: „Няма страшно, продължавай.“
Нервно му кимнах:
— Окей — рекох на ядосаните бивши пияници. — От трийсет и седем дни съм трезвен и…
Пак ме прекъснаха, но този път с бурни ръкопляскания. А-а-а, какво удоволствие! Вълка получаваше първите си овации, а още не беше започнал като хората! Какво ли ще е след като чуят онова, което ще им кажа? Сигурно таванът ще падне от аплодисменти.
Ръкоплясканията постепенно затихнаха, а аз продължих с подновено самочувствие:
— Благодаря на всички за оказания вот на доверие. Любимата ми дрога бяха куалудите, но поемах и доста количества кокаин. Може да се каже…
Заядливкото с паяжинките по носа пак ме прекъсна:
— Извинявай, но това тук е събрание на АА, а не на Анонимните наркомани. Тук за дрога не говорим — единствено за алкохол.
Огледах стаята. Всички кимаха в знак на съгласие. Майка му стара! Не е ли бая старовремско това правило? Нали живеехме вече в деветдесетте години? За какво му е на някого да е алкохолик, пък да отбягва дрогата? Не виждах никаква логика.
Тъкмо се канех да рипна от стола и да хукна към хълмовете, когато някакъв силен женски глас се изцепи:
— Как не те е срам, Бил! Как смееш да прогонваш това момче, което се бори за живота си! Отвратителен си! Тук всички сме пристрастени! Я да млъкваш и да си гледаш работата и остави момчето да приказва!
Момчето ли? Ама тя наистина ли ме нарече „момче“? Та аз вече бях почти на трийсет и пет, за Бога! Погледнах по посока на гласа. Идеше от някаква бабка с кръгли очилца. Тя ми намигна, та и аз й наминах.
Старият пияница се разпеняви по адрес на бабката:
— Правилата трябва да се спазват, стара кранто такава!
Не можех да повярвам на сетивата си. Защо лудостта ме преследва, където и да отида? Нима съм направил пак нещо лошо? Просто исках да остана трезвен, нищо повече. И въпреки всичко, отново бях в центъра на скандал.
— Както кажете — обърнах се към председателя. — Каквото искате, това ще направя.
В крайна сметка ме оставиха да говоря, макар че след събранието умирах от желание да му извия врата на оня дърт пияница. Оттам нататък нещата станаха още по-зле, особено след като отидох на среща на НА — Анонимните наркомани. В стаята имаше само четирима, трима от които видимо бяха надрусани, а четвъртият беше прекарал трезвен по-малко дни и от мен.
Исках да спомена всичко това на Графинята, да й кажа, че цялата тая история с АА изобщо не ми върши работа, но усещах, че това ще я съсипе. Отношенията ни ставаха все по-топли с всеки изминал ден. Вече нямаше разправии, псувни, размяна на удари, коварства, лискания с вода — край! Бяхме двама най-нормални индивиди, водещи нормален живот с Чандлър и Картър и с домашна прислуга от двайсет и двама души. Бяхме решили да прекараме цялото лято в Саутхамптън, та да съм по-далеч от лудницата, поне докато трезвеността ми укрепне. Графинята беше предупредила всичките ми стари приятели: вече не са добре дошли у дома, ако не са трезви. Алън Кемтоб получи лично предупреждение от Бо и се запиля незнайно накъде.
А бизнесът? Ами, без куалуди и кокаин вече не ми стискаше да се занимавам с него, поне засега не. В трезво състояние проблемите със „Стив Мадън Шуз“ ми се явяваха много по-лесно разрешими. Още докато бях в рехабилитацията накарах адвокатите ми да заведат дело и споразумението за доверителната сметка вече бе публично обявено. Сега-засега още не ме бяха арестували във връзка с него и подозирах, че така щеше да е и в бъдеще. В края на краищата, поне формално споразумението не нарушаваше закона; въпросът най-вече опираше до това, защо Стив не го е обявил навремето — което стоварваше отговорността по-скоро върху него, отколкото върху мен. Пък и агент Коулмън отдавна беше изчезнал по посока на залеза и се надявах повече да не чуя името му. Рано или късно щях да постигна някакво извънсъдебно споразумение с Обущаря. Вече се бях примирил с този факт и изобщо не ми пукаше. Дори в най-поквареното ми състояние — малко преди да вляза в рехабилитацията — не ме влудяваше толкова мисълта за парите, колкото идеята, че Обущаря иска да ми гепи акциите и да си ги присвои. Но такава възможност вече не съществуваше. По силата на едно извънсъдебно споразумение щях да го принудя да продаде акциите ми, та да се разплати с мен — и толкоз. Щях да оставя на адвокатите ми да се разправят с всичко това.