Беше минала малко повече от седмица, откакто се бях върнал у дома, когато една вечер се прибирах от среща на АА и заварих Графинята седнала в стаята за телевизия — същата онази, в която шест седмици преди това си бях изгубил двайсет и шестграмовата бучка, за която впоследствие Графинята си призна, че е изхвърлила в тоалетната.
— Здравей, сладур! Какво става… — рекох, ухилен до уши.
Графинята вдигна глава и се смразих от ужас. Беше страшно разстроена. По лицето й се стичаха сълзи, а носът й се сополявеше. Със сърце в петите попитах:
— Боже мили, какво е станало, бебче! Какво има? Какво се е случило? — И нежно я прегърнах.
Стори ми се, че трепери цялата в обятията ми, докато сочеше към екрана и през сълзи каза:
— Скот Шнайдерман. Преди няколко часа е застрелял полицай. Правел опит да обере баща си, за да има пари за кока, и застрелял полицай. — И изпадна в истерия.
Усетих как и по моето лице запариха сълзи, докато казвах:
— Исусе Христе, Над, та той беше тук само преди месец. Не… знам… — търсех подходящи думи, но бързо осъзнах, че няма думи, достатъчни за да опишат величината на тази трагедия.
Та просто останах безмълвен.
Седмица по-късно, в седем и трийсет в петък вечер, току-що бе започнало събранието ни в черквата „Дева Мария Полска“. Беше уикендът по случай Деня на загиналите във войните и се бях подготвил за обичайните шейсет минути изтезания. В този момент, за мой ужас, председателстващият събранието обяви следната директива: никакво ръсене, поне не докато той командва. Обявявал „Свободна от ръсене зона“, каза, понеже целта на АА била да създава надежда и вяра, а не да слуша оплаквания за дългите опашки на касите на „Гранд Юниън“. После показа на всички ни таймер за варене на яйца и обяви:
— Две минути и половина трябва да са ви предостатъчни, за да кажете всичко, което би могло да ме заинтересува. Така че гледайте всичко да е кратко и сладко. — И кимна веднъж.
Седях в дъното на стаята до жена на средна възраст с доста запазен вид за бивша алкохоличка. Косите й бяха червеникави, а бузите — румени.
— Кой е тоя? — приведох се към нея и попитах.
— Джордж. Нещо като наш неофициален водач.
— Така ли? — рекох. — На днешното събрание ли?
— Не, не — прошепна тя с тон, който подсказваше, че нищо не ми е ясно. — Не само тук, а в цял Хамптън. — Огледа се заговорнически, сякаш смяташе да ми съобщи някаква съвсем секретна информация. После полугласно обясни: — Собственик е на „Сийфилд“, клиниката за рехабилитация на наркомани. Не си ли го виждал по телевизията?
„Не“ — поклатих глава.
— Не гледам много телевизия, макар че ми се струва леко познат. Той — обожемили! — заседнаха думите ми. Та това беше Фред Флинтстоун, оня с огромната глава, дето изскочи от екрана на телевизора ми в три часа през нощта и ме вдъхнови да му запокитя скулптурата на Ремингтън в лицето!
След събранието изчаках тълпата да се пооттегли, после отидох при Джордж и рекох:
— Здрасти. Казвам се Джордан. Искам само да ти кажа, че събранието много ми хареса. Страхотно беше.
Протегна ми ръка колкото ръкавица за бейзбол. Поех я по задължение, молейки се да не ми изскубне ръката от рамото.
— Благодаря — каза. — Нов ли си?
— Да — кимнах. — И съм трезв от четирийсет и три дни.
— Поздравявам те. Това е сериозно постижение. Трябва да се гордееш с него. — Направи пауза, килна глава настрани и ме изгледа хубаво. — А, бе, лицето ти ми се струва познато. Как каза, че ти е името?