Хайде, пак се почна! Нямаше отърване, благодарение на ония копелета от пресата! Фред Флинтстоун е виждал снимката ми по вестниците и сега ще почне да ме осъжда. Трябваше по най-стратегически начин да сменя темата.
— Казвам се Джордан и трябва да ти разкажа една весела история, Джордж: седях си у дома в Олд Бруквил, на Лонг Айлънд, беше три през нощта… — и продължих да му разправям как го бях замерил със статуята на Ремингтън, при което той се засмя и каза:
— Нито си пръв, нито последен. Поне още хиляда души са го правили. От „Сони“ би трябвало да ми плащат по един долар за всеки телевизор, продаден на наркоман, който е счупил стария си след някоя моя реклама. — Изхихика, после добави скептично: — В Олд Бруквил ли живееш? Много хубава махала. С родителите си ли живееш?
— Не — рекох усмихнат. — Женен съм, имам и деца, но рекламата ти беше прекалено…
Но той ме прекъсна:
— Ти за Деня на загиналите ли си дошъл?
Исусе! Тоя разговор не вървеше по план. Поставяше ме в положение да се оправдавам.
— Не, имам си къща тук.
— Така ли? — попита изненадан. — Къде по-точно?
Поех дълбоко въздух и отвърнах:
— На Медоу Лейн.
Отдръпна главата си с няколко сантиметра назад и присви очи:
— На Медоу Лейн ли? Сериозно?
Кимнах бавно.
Фред Флинтстоун се ухили самодоволно. Явно картинката се поизясняваше. После с усмивка попита:
— Та как каза, че ти е фамилията?
— Не съм ти я казал, но е Белфърт. Говори ли ти нещо?
— Да — засмя се той на глас. — Няколко милиона неща. Нали ти си хлапакът-основател на… онова… как се казваше… „Стратмън не знам-какво-си“?
— „Стратън Оукмънт“ — рекох с равен глас.
— Точно така! „Стратън Оукмънт“! Исусе милостиви! Та ти имаш вид на шибан тийнейджър! Как успя да създадеш такава патърдия?
Свих рамене:
— Мощта на дрогата, предполагам?
— И аз така — кимна. — Ама вие, копелета, ме хързулнахте със сто хилядарки за някакви шибани акции. Вече не си спомням дори как се казваше компанията.
Майка му стара! Това никак не ми харесваше. Току-виж Джордж ме изпраскал с бейзболната си ръкавица! Дали да не му предложа веднага да го компенсирам? Ще изтичам до вкъщи и ще взема парите от сейфа.
— Отдавна вече нямам нищо общо със „Стратън“, но въпреки това страшно ще се радвам…
Но той пак ме прекъсна:
— Виж какво, тоя разговор ми е изключително приятен, но трябва да се прибирам. Чакам да ме потърсят по телефона.
— О, извинявай. Не исках да те задържам. Ще дойда пак идната седмица; тогава може да си поговорим пак.
— Ама ти тръгнал ли си за някъде?
— Не, защо?
— Щях да те поканя на чаша кафе — усмихна се. — Живея на една пряка от вас.
— Не ми ли се сърдиш за стоте хиляди? — попитах с вдигнати вежди.
— Е, какво са сто хиляди между две пияндета? Пък и аз си ги приспаднах от данъците. — Усмихна се, сложи ръка през раменете ми и тръгнахме към вратата. — Очаквах да те срещна на някое събрание някой ден. Чул съм да разправят доста щури работи за теб. И се радвам, че си успял да попаднеш тук, преди да е станало прекалено късно.
Кимнах в знак на съгласие, а Джордж добави:
— Каня те у нас, при едно условие обаче.
— И кое е то?
Със свити от подозрение очи каза:
— Искам да знам истината: ти оная яхта заради застраховката ли я потопи?
— Да вървим. Ще ти разкажа по пътя! — рекох.
И ей така, на излизане от сбирката на Анонимните алкохолици в петък вечер, си тръгнах с новонамерения ми спонсор: Джордж Б.
Джордж живееше на Саут Мейн Стрийт, една от основните улици в имотната част на Саутхамптън. Е, беше с една резка по-долу от Медоу Лейн, поне по отношение на цените, въпреки че и най-евтината къща на Саут Мейн нямаше да ти излезе по-малко от три милиона долара. Седяхме един срещу друг от двете страни на много скъпа маса от избелен дъб в кухнята му във френски провинциален стил.
И обяснявах на Джордж как смятам да очукам помагача си Денис Мейнард моментално, щом завърша своите деветдесет-за-деветдесет. Реших, че Джордж е подходящ човек, за да му се доверя, след като набързо ми разказа за някакъв съдебен разсилен, който се явил в имота му да му връчва някаква съмнителна призовка. След като Джордж отказал да му отвори, онзи започнал да приковава призовката към ръчно полираната махагонова врата. Джордж се притаил зад вратата и зачакал. В момента, в който разсилният започнал да вдига назад чука, отворил вратата, нокаутирал го и пак затворил. Всичко станало толкова бързо, че разсилният дори не успял да види Джордж и понеже не могъл да го опише на полицията, не повдигнали никакво обвинение.