— … и най-жалкото е — продължавах аз, — че това копеле се обявява за професионалист. Да оставим настрана факта, че е казал на жена ми да не ме посещава, докато гниех в лудницата! Не че и това не ми стига, за да му счупя краката. Ама да я кани и на кино, че да я прилъже в леглото си, това направо си е основание за смърт! — Разклатих яростно глава и шумно изпуснах въздух, щастлив, че най-после споделих това с някого и ми олекна.
А Джордж взе, че се съгласи с мен! Да, и според него помагачът действително заслужавал да умре. Та през следващите няколко минути обсъдихме кой е най-добрият начин за умъртвяването му — започвайки с моята идея да му отрежа хуя с хидравлична гилотина за болтове. Но според Джордж това нямало да бъде достатъчно болезнено, понеже помагачът щял да изпадне в шок, още преди хуят му да е паднал върху мокета, и от загубата на кръв щял да издъхне само за няколко секунди. Така че минахме на вариант огън: да го изгорим. На Джордж идеята му се хареса, понеже било много болезнено, но го притесняваше въпросът с допълнителните щети, тъй като по план трябваше да изгори и къщата му. После обсъдихме отравяне с въглероден окис, което и на двамата ни се стори прекалено безболезнено, така че започнахме да претегляме плюсовете и минусите на това да сложим отрова в храната му, което в крайна сметка ни се видя прекалено старовремско — чак от деветнайсети век. Дойде ни на акъла и да устроим най-обикновен „провалил се“ опит за кражба с взлом, превърнал се в убийство (за да няма свидетели). Но после ни хрумна да дадем пет долара на някой наркоман да притича до помагача и да го наръга в корема с ръждив нож. По този начин, поясни Джордж, той ще кърви хубавичко и бавно, особено ако прободната рана е малко над черния му дроб, от което ще е още по-болезнена.
Точно тогава чух да се отваря вратата и в кухнята влезе една от най-сладките дами на планетата. Колкото Джордж беше едър, толкова миниатюрна бе тя: метър и петдесет и два, да речем, четирийсет и пет кила, с ягодоворуси коси, меденокафяви очи, фини черти и идеална кожа, като от реклама на сапун „Айриш Спринг“, посипана с доста лунички. Към петдесетгодишна, но много добре запазена.
— Анет, запознай се с Джордан — каза Джордж. — Джордан, това е Анет.
Протегнах десница, но тя я подмина, прегърна ме радушно и ме целуна по бузата. Ухаеше на чисто и свежо и на някакъв много скъп парфюм, чиято марка не успях да разгадая. Анет се усмихна и ме задържа пред себе си за раменете, на една ръка разстояние, сякаш ме инспектираше.
— Е, едно хубаво нещо мога да ти кажа — рече без всякаква превземка, — поне не си като останалите бездомници, които Джордж ми води у дома.
И тримата се разсмяхме на шегата й, след което Анет помоли за извинение и тръгна да си гледа работата, която се състоеше в това да прави живота на Джордж колкото се може по-удобен. За нула време на масата се появиха кана с прясно кафе, сладкиши, печива, донъти и купа с прясно нарязани плодове. После предложи да сготвела в моя чест солидна вечеря, понеже съм й изглеждал прекалено слаб, при което аз само казах:
— Е, трябваше да ме видиш преди четирийсет и три дена!
Докато отпивахме от кафето, аз продължих да се занимавам с моя помагач. Анет много бързо се включи в разговора:
— Мен ако ме питаш, тоя си е едно истинско копеле — каза малката шашка барут от Бруклин. — И според мен имаш пълното право да му отрежеш ташаците. Не съм ли права, Гуиби?
Гуиби ли? Ама че интересно галено име за Джордж! Хич не беше лошо, макар всъщност да не му отиваше кой знае колко. По-добре щеше да е Саскуоч, рекох си, или Голиат, или Зевс.
Гуиби кимна и каза:
— Тоя тип заслужава да го настигне бавна и мъчителна смърт, така че искам да преспя върху тая мисъл нощес. Утре ще можем да си съставим окончателния план.
Погледнах Гуиби и кимнах в знак на съгласие.
— Най-категорично си прав! — рекох. — Тая гад заслужава огнена смърт.
Анет изгледа Джордж и попита:
— И какво смяташ да му кажеш утре, Гуиб?
При което Гуиб отвърна:
— Утре ще му кажа, че пак трябва да преспя върху тази идея и че ще можем да съставим окончателния план вдругиден — усмихна се той иронично.