— Арестуваха ли те? — попитах през смях.
— Не съвсем — поклати глава той. — Щото мацката му пищеше с все сила: „Обожемили! Обожемили! Ти го уби! Ти си маниак!“ Изскача тя от колата и се юрва да вика полицай от участъка. След няколко минути Кентън Роудс тъкмо започва да идва в съзнание, а приятелката дотичва с един полицай, който по случайност се оказва моят добър приятел Пийт Орландо. Тя се втурва към шофьорската врата, измъква отвътре Кентън Роудс и започва да отупва стъкълцата от дрехите му, после и двамата започват да крещят на Пийт Орландо моментално да ме арестува. Анет изхвърча отвътре и започва да крещи: „Тоя скъса фиша, Пийт, и го хвърли на земята! Прави боклук, а на всичко отгоре е паркирал и в противопожарна зона!“ При което Пийт минава иззад колата и започва мрачно да клати глава. После се извръща към Кентън Роудс и му казва: „Паркирали сте в противопожарна зона; моментално преместете колата си оттук, иначе ще се обадя да я вдигнат.“ Тогава Кентън Роудс почва да псува под сурдинка, да ругае Пийт Орландо, обаче се качва в колата и трясва вратата. Завърта ключа, включва на скорост и минава метър, метър и нещо на заден ход, при което Пийт вдига ръка и извиква: „Спрете! Напуснете автомобила, сър!“ Кентън Роудс спира колата, излиза и казва: „Сега пък какво?“ А Пийт му отговаря: „Надушвам алкохол в дъха ви; ще трябва да ви взема проба дали сте пил.“ При което Кентън Роудс почва да мърмори под носа си на Пийт: „Ти имаш ли шибана представа кой съм аз!“ и тем подобни простотии — и все още мърмори една минута по-късно, когато Пийт му закопчава белезниците и го задържа за шофиране в пияно състояние.
И тримата се смяхме в продължение поне на една минута; за пръв път от близо десет години се смях на трезво така, че чак ме заболя коремът. Направо да си кажа, не си спомнях кога за последен път съм се смял толкова много. Естествено, разказът имаше и поука: по онова време Джордж бил отскоро трезв, сиреч изобщо не бил трезвен. Макар че бил спрял да пие, все още имал поведението на пияница.
Най-после Джордж се овладя и рече:
— Та ти си умен мъж и смятам, че си разбрал какво искам да ти кажа.
— Да — кимнах, — че желанието ми да убия помагача си не е действие на трезв човек.
— Точно така — каза той. — Можеш да си мислиш за това, да говориш за това, дори да се шегуваш на тази тема. Но когато става дума за действително изпълнение, вече стигаме до въпроса, наистина ли си трезвен. — Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — Вече повече от двайсет години съм трезвен, но продължавам ежедневно да посещавам сбирки — не само за да не започна пак да пия алкохол, а понеже за мен трезвеността е нещо много повече от това да не се напиеш. Когато на някое събрание видя новодошъл като теб, то ми напомня колко близо съм до ръба и колко лесно ще е да падна в пропастта. Служи ми като ежедневно напомняне да не докосвам пиенето. А когато срещна някой ветеран, човек с над трийсет години стаж — много по-трезв и от мен дори, — това ми напомня колко чудесна е тази програма и колко живота е успяла да спаси.
Кимнах с разбиране и рекох:
— Аз и не се канех в действителност да убивам помагача си. Просто ми беше приятно да се слушам да говоря на тази тема, да изпускам пара. — Свих рамене и поклатих глава. — Предполагам, че сега, като се обърнеш назад, вероятно се шокираш от мисълта, че всъщност си сторил подобно нещо на Кентън Роудс. Сега, след двайсет години трезвеност, вероятно като истински задник би обърнал другата буза, нали така?
Джордж ме изгледа, сякаш не можеше да повярва на ушите си:
— Ти да не си правиш ташак с мене? Може и сто години трезвен да стоя, пак ще нокаутирам шибаното копеле, ако ми падне!
Пак се разсмяхме неудържимо и продължихме да се смеем и смеем през цялото онова чудесно лято на 1997 година — първото ми лято от трезвеността.
И продължих да се смея — заедно с Графинята, — докато се сприятелявахме все по-тясно с Джордж и Анет, а старите ни приятели изчезнаха нанякъде един по един. Всъщност към края на първата ми трезва година бях загубил връзка с почти всички. Семейство Биъл все още бяха около нас, както и някои от старите приятели на Надин, но хора от рода на Елиът Лавин, Дани Поуръш, Роб Лорусо и Тод и Каролайн Гарет вече нямаха място в моя живот.
Естествено, хора като Вигвам и Бони и Рос, както и някои други мои приятели от детинство се мяркаха от време на време за вечеря или по друг случай, но нещата бяха вече коренно различни. Влакчето на лесната печалба бе официално спряло да се движи, а дрогата, която служеше за спойка, вече я нямаше, за да ни държи заедно. Вълка от Уолстрийт бе умрял през онази нощ в Бока Рейтън, във Флорида, от поетата свръхдоза в кухнята на Дейв и Лори Биъл. И дори малките останки от Вълка се затриха, когато се запознах с Джордж Б., който ме вкара в пътя към истинската трезвеност.