Изключение от всичко това, естествено, правеше Алън Липски — моят най-стар и най-скъп приятел, който беше с мен далеч преди всичко това да се случи, далеч преди да ми мине дивата идея да сътворя своя собствена версия на Уолстрийт там, на Лонг Айлънд, и да докарам хаос и лудост на цяло поколение от жителите му. Та някъде към есента на 1997 година Алън дойде и каза, че вече нямал сили да продължава, че му писнало да губи парите на клиентите си и че предпочитал по-скоро нищо да не върши, отколкото да държи отворена фирмата „Монро Паркър“. Съгласих се напълно с него и „Монро Паркьр“ бе закрита скоро подир това. След няколко месеца я последва и „Билтмор“, с което ерата на стратънци най-сетне приключи.
Горе-долу по същото време постигнах и извънсъдебно споразумение със Стив Мадън. Съгласих се да приема малко над пет милиона долара, което беше далеч под реалната стойност на акциите. Но по силата на същото споразумение на Стив му се наложи да продаде акциите ми на един инвестиционен фонд, така че и той не спечели толкова, колкото искаше. Никога няма да се откажа от мисълта, че на Стив Мадън му се размина много леко, при все че от цялата сделка припечелих над двайсет милиона долара — никак не лоша сума, дори и според най-разюзданите разбирания.
Междувременно ние с Графинята започнахме да водим по-тих и по-скромен начин на живот, като постепенно сведохме прислугата до по-търпими граници, което ще рече — до дванайсетима. Първи си заминаха Мария и Игнасио. После — двамата Роковци, които винаги са ми били симпатични, но вече нямах нужда от тях. Така де, след като куалудите и коката не подхранваха параноята ми, смешно ми се виждаше да държа частна охрана в район, в който няма престъпност. Бо ни най-малко не се обиди от това, че ги освободих, а просто изрази радостта си, че съм излязъл жив от цялата тая работа. И макар че никога не го спомена, сигурен съм, че е изпитвал определено чувство за вина, макар според мен да не съзнаваше до каква степен на отчаянието бе достигнала обвързаността ми към дрогата. Явно с Графинята доста успешно я бяхме прикривали. Възможно ли е пък всички да са били наясно, но щом гъската е снасяла златните яйца, на кой му е пукало, че е съсипвала живота си?
Гуин и Джанет останаха, естествено, а въпросът за ролята им на първи помощнички (след Графинята) по отношение на дрогата изобщо не бе повдигнат. Понякога е по-добре човек да не разлайва спящите кучета. Джанет бе спец по погребване на миналото; Гуин бе южнячка, а погребването на миналото е определящо начало в южняшкия живот. Както и да е, обичах си ги и двете и знам, че и те ме обичаха. Простата истина е, че наркоманията е шибана болест, при която линиите на правилното мислене се размазват, особено когато водиш Живота на богатите и дисфункционалните.
А когато говорим за основни помощнички, не бива, разбира се, да пропускаме пищната Графиня от Бей Ридж в Бруклин. Но тя накрая се оправи, нали? Излезе единствената, която можа да ми се озъби, да тропне с крак и да каже: „Стига толкова!“
Но с отминаването на първата ми годишнина на трезвеност започнах да забелязвам у нея известни промени. Понякога, без тя да се усети, поглеждах красивото й лице и долавях някакъв занесен поглед, белези на някаква изживяна психическа травма, поръсена с лека доза тъга. Често се питах какво ли си мисли тя в такива моменти, колко неизказани обиди от мен таи не само заради оня случай на стълбите, но заради всичко — за изневерите, разврата, за заспиванията по ресторантите и лудите колебания в настроенията ми, които вървяха ръка за ръка с наркоманията ми. Попитах и Джордж: какво според него си мисли тя и какво мога да направя в това отношение?
А той с лека нотка на тъга в гласа си ми каза, че цялата история още не е приключила и че е немислимо двамата с Надин да сме преживели толкова много и сега изведнъж да насметем всичко под чергата. Той самият, през всичките години, през които бил трезв, дори не бил чувал за подобно нещо; ние с Графинята сме били сътворили нов етап в областта на дисфункционалните взаимоотношения. Оприличи Надин на вулкана Везувий — спящ вулкан, който все някой ден ще изригне. Не можело да се каже кога и с каква мощ, но в крайна сметка ни препоръча да се подложим на психотерапия, което не направихме. Наместо това заровихме миналото и продължихме нататък.