Понякога заварвах Графинята да плаче — седнала сама сред дрехите за бременни, със струи от сълзи по лицето. Когато я питах какво има, ми отговаряше, че не проумявала защо е трябвало да се случи всичко това. Защо съм я бил загърбил и съм се отдал на дрогата? Защо съм се бил отнасял така лошо с нея през всичките тези години? И защо сега съм станал такъв добър съпруг? А това някак си само влошавало нещата, казваше, понеже с всеки нов мил жест, който съм й оказвал сега, тя все повече се ядосвала, че не е било така през всичките онези години. После обаче се любехме и всичко се оправяше до следващия път, в който я заварях пак да плаче.
И все пак имахме нашите деца, Чандлър и Картър, и те ни даваха утеха. Картър току-що бе отпразнувал третия си рожден ден. Беше по-голям красавец от всякога, с платиненоруса коса и световни мигли. Беше под специална Божия закрила след онзи ужасен ден в болницата „Норт Шор“, когато ни казаха, че щял да порасте умствено недоразвит. И най-смешното бе, че оттогава дори и от хрема не бе страдал. Отворът в сърцето му почти беше сраснал и изобщо не му бе създал и капка проблем.
А Чандлър? Моята шушка, едновремешното бебе-генийче, която целуваше тати, та да му мине? Тя си оставаше татковото момиченце. В един момент я бяхме кръстили „ЦРУ-то“ понеже постоянно подслушваше кой какво си говори и събираше разузнавателни данни. Наскоро бе навършила пет и бе много по-мъдра, отколкото трябваше да бъде на нейната възраст. Можеше да ме продаде за пет пари: използваше хитро силата на внушението си спрямо мен, което, изглежда, не бе чак толкова трудно.
Понякога я гледах, докато спи — и се питах дали ще запомни всичко това, целия хаос и лудостта, заобикаляли я през първите й четири години — най-важните години за оформянето на характера. С Графинята винаги се бяхме старали да я предпазваме от лоши неща, но децата имат страшно набито око. И досега нещо подсещаше Чани да пита какво е станало тогава на стълбите, а после ми казваше колко се радвала, че съм отишъл в Атлантика, та мама и тати пак да са щастливи. В такива моменти ридаех вътрешно, но тя със същата бързина сменяше темата към нещо съвсем невинно, сякаш паметта й не беше дълбоко засегната. Някой ден щеше да ми се наложи да обяснявам куп неща, и то не само за случилото се на стълбите, а за всичко. Но имаше още време дотогава — купища време, — та на този етап май бе по-разумно да я оставя да се къпе в блаженото невежество на детството, поне за още някоя и друга година.
В този конкретен момент двамата с Чани стояхме в кухнята в Олд Бруквил и тя ме дърпаше за дънките:
— Тати, хайде да отидем до „Блокбъстър“79 за новото видео на „Ръгратс“! Ти нали ми обеща!
Честно казано, нищо не й бях обещал, но именно това ме накара да я уважавам още повече. Понеже петгодишната ми дъщеря явно подхождаше от позицията, че ще ми продаде, каквото си е наумила — тоест от позиция на силата, а не на слабостта. Беше седем и половина вечерта.
— Добре — рекох, — да вървим, докато мама не се е прибрала. Хайде, шушко!
Протегнах двете си ръце, а тя скочи в обятията ми, уви ръчичките си около врата ми и радостно захихика.
— Хайде, тати! Тръгвай!
Усмихнах се на идеалната ми дъщеря и поех дълбок, трезв въздух, изпитвайки неописуема наслада от всеки дъх. Чандлър бе прекрасна — и външно, и вътрешно — и нямах съмнение, че някой ден ще стане силна личност и ще остави следа след себе си в света. Имаше точно необходимото изражение, онзи блясък в очичките, който бях доловил в мига, в който се роди.
Решихме да отидем с малкия ми мерцедес, който беше любимият й автомобил, и свалихме гюрука, за да изпитаме удоволствието на прекрасната лятна вечер. Оставаха само няколко дни до Деня на труда и времето беше разкошно — една от онези ясни, безветрени вечери, в които се носи и първият полъх на есента. За разлика от онзи съдбовен ден преди шестнайсет месеца, този пък закопчах колана на безценната ми дъщеричка и излязох през портала, без да се блъсна в нищо.
Докато минавахме между каменните колони в края на имението, забелязах, че точно срещу портала ми е паркирала някаква кола с четири врати. Стори ми се, че е олдсмобил. Докато го подминавах, бял мъж на средна възраст със сплескан череп и със сресана на път къса сива коса се подаде от вратата на водача и попита:
— Извинявайте, това Крайдър Лейн ли е?
79
От англ.