Десетина дни по-късно Милена пак дойде: Като я посрещна Къдра, каквато мъдра и замислена беше, разбра, че няма да чуе нещо добро.
— Каза ли на тейка? Какво рече?
— Ух, Миленке. Да продумаше барем, че ако не каже добро, зло да каже. А човекът си заключил устата и мълчи. Казах му, казах му аз всичко. Ей на — даде ми туй…
Тя развърза един възел, светнаха златни пари: три по-едри махмудии и двайсетина рубета.
— Дай ги, кай, на Милена. Давам й прошка. Нека прави каквото господ я е научил.
— Друго не каза ли?
— Толкоз каза. И туй са всичките ми думи, що съм чула от него от година насам.
Милена не взе парите. Остави възела на земята.
— Че аз пари не съм искала от него — рече тя. — Аз искам да ми каже добра дума, да ме напъти. Защо ми дава тоз наниз?
— Знам ли, Миленке. Мисля си и аз и ми дойде на ум, че той беше се врекъл да ти даде нещо — помниш ли, кога вършахме, кога мъжете бяха още на война? Той каза тогаз, че ще ти даде нещо. Може туй да е.
Изведнаж Милена си спомни оная вечер и си я спомни тъй ясно, като че я виждаше пак: месечина беше, свекър й я накара да изпее „Милен Милени думаше“. Тя се просълзи. „Той обеща да ми даде нещо — помисли си тя, — това ще да е.“
— А аз пари не ща! — извика тя с болка. — Искам да ми каже една добра дума, да ме разтуши. Аз ще го чакам. И днес, и утре ще стой тук и ще го видя.
Тя наистина реши да го чака, но като постоя и поприказва с Къдра, хвана я мъка.
— Не мога, ще ида да го намеря. Де ходи той?
— Де ще ходи. Горе над селото нали има бряст? Все там, под този бряст стои.
Милена постъкми забрадката си и тръгна. Докато минаваше през село, никого не видя, никой не я срещна. Пое нагоре из баира. Какъв благ, какъв мъдър човек беше едно време свекър й — мислеше си тя. — Колко шеги е правил, колко са се смели. Ох, то неговата и нейната мъка са като морето големи — що да се прави, станалото станало, умрелият от гроба няма да се върне. Защо бяга от нея, защо не й продума?
Тя беше горе на баира и погледна: под бряста стои свекър й. И какво прави? Отпуснал глава на коленете си, мисли. Или ще обърне очи нагоре — клонете на бряста ли гледа, или към небето поглежда?
Милена е близо до него, но той не я забелязва. Но ето видя я, пообърнасе наляво, пообърна се надясно, като че гледаше де да се скрие, и стана.
— Тейко! Тейко! — извика Милена.
Вълкадин забърза, след него и тя. Понастигна го, той чуваше стъпките й, но пак не се обърна.
— Тейко, чакай… Що бягаш от мене? Тейко, моля ти се, тейко…
Той все вървеше, като да беше глух. Обхваната от мъка, Милена заплака с глас. Тогава той се обърна — висок, с брада, черна по краищата, бяла в средата, с тежък, дръпнат навътре поглед, замислен. И пак не каза нищо.
— Човече, продумай ми! — рече Милена с плач. — Що бягаш от мене?
Вълкадин все тъй я гледаше.
Кажи ми думица… Продумай, тейко!
Тя тръгна към него. Вълкадин дигна ръка и я спря:
— Иди си. Остави ме. Какво искаш да приказвам? Няма какво да приказвам. Аз приказвам с бога…
Той се обърна и тръгна. Милена си остана тъй, слисана, объркана. Изведнъж тя като че разбра туй, което искаше да й каже, и не тръгна вече след него. Погледа, погледа подире му, след туй се върна. По лицето й затекоха сълзи.