— Вълко — извика Иван Морисвинята, който вече е произведен офицер, — ти си пришил наопаки левчето на шапката! Дивак цял!
— Точно, ваше благородие! — И Вълко гледа началника си с почитание.
Всеки час довеждаха новобранци, които раздаваха на старите резервисти да ги учат. На Вълка се паднаха десетина селяни и пет-шест граждани.
Иван Морисвинята имаше отдавна зъб против едного от последните и страшно го мразеше.
Сега намери сгода да си отмъсти.
— Вълко! — вика той подчинения си настрана.
Вълко отиде.
— Слушат ли те? — И му показва с очи наредените там ученици.
— Слушат, ваше благородие.
— Оногова високия, видиш ли го?
— Виждам, ваше благородие.
— Той е един мечи син, тоест разбираш!… Отваряй си очите, не му давай да мръдне; ако не стъпва добре, ритай в краката; ако не гледа право, удряй в мордата с юмрук! Хем не го жали… хай да те видя!
— Слушам.
И Вълко се върна към учениците си, а подпоручикът се упъти за в града.
Вълко не разбра защо подпоручикът му заповяда само високия да бие; някои селянчета — същи мечки, кога ги учи, а високият най-хубаво стъпа по командата: дали господин подпоручик не е сбъркал? Главата му не можеше да проумее. Но Вълко от тоя час, кой знае защо, взе да се свенява от високия.
Вечерта Морисвинята го вика в канцеларията на казармата.
— Вълко, е, как, онова магаре?
— Слушам, ваше благородие.
— Погали ли му мордата?
— Никак не, ваше благородие; добре кара.
Подпоручикът се навъси.
— Слушай! Ти си едно животно. Утре ще дода, като учиш: как да е, оногова да го изругаеш пред мене; ще те вземат чортовете!
Вълко излезе разтреперан. Той съгледа, че господин подпоручикът стана по-лош, откогато го подигнаха, кой знае, може да е тъй обичаят.
Сутринта подпоручикът дойде на учението. Челото му е набърчено, брадата щръкнала.
Вълко е в пот.
Още на първото изкомандуване: „раз, делай два!“ — Вълко се приближи при високия, дръпна го грубо за сетрето и извика глухо с глас отслабнал, като под земята:
— Молим, господине!
Той не можа да издума повече, а само погледна умолително високия. Неколцината войници граждане се ухилиха неволно, като видяха жалкото лице на Вълка, който не помнеше на небето ли е, на земята ли е.
Морисвинята си стисна зъбите от ярост, побледня, спусна се и удари Вълко по лицето: из носа му рукна кръв.
Това още повече разлюти офицерина и той извика с висок и разтреперан глас:
— Вол! Двайсет и четири часа арест, без хляб.
Тежко пренесе Вълко това наказание. През нощта той много плака. Нажали му се изведнаж! Той си докара на ум за майка си, как се тюхка сега зарад него; тейка си, комуто краката не държат да върши кърската работа; шарения вол в обора, който сега все поглежда да види Вълка, да го погали. Дълго той мисли. Трети петли пропяха; през про-зорчето влезна първата сутринна дрезгавина; скоро казармата ще се разбуди, войниците ще се разшават и срокът на затвора му ще се свърши, и той пак ще иде на учение — и пак ще види начумереното лице на лютия подпоручик.
Не, той ще бяга, хем тая вечер, като мръкне… па какво стане — да стане.
Случи се причина, та Вълко не пожела да извърши намерението си. Иван Морисвинев го пратиха някъде, а на мястото му дойде друг офицер, момък разбран и человеколюбив.
И Вълко пак остана.
Капитан И. скоро забеляза Вълковата пъргавина, войнишка послушност и сърдечна простота. Един ден той го похвали явно пред взвода за някоя добре изпълнена поръчка.
— Браво, Вълко, ти си маладец. Желая всички да бъдете такива солдати.
На Вълка се чинеше, че порасна до небето. Той сега беше готов сто пъти да умре, стига да му заповяда началникът. Той се въодушеви и хвана да запитва другарите си ще ли скоро да стане война с турците: дойде му охота да набоде няколко души на щика си и той от ден на ден ставаше по-военнолюбив.
— Вълко, наистина ли ще избиеш много турци, като се захване боят? — питаха го лукаво дяволити войници.
— Майките им ще разплача!
— Е, как ще ги избиеш? Ти не си видял бой.
— Аз ли? — отговори троснато Вълко; отстъпи настрана, стисна здраво пушката с две ръце, развъртя се и мушкаше с щика въздуха.
Всички се подръпнаха, защото Вълко си не поплюва на ръцете; той е разлютен и наздравата иска да натикне нещо на щика си, чийто връх святкаше на слънцето. Ненадейно го потупаха по гърба.
Той се обърна.
Пред него стоеше офицеринът му и го гледаше половина усмихнато, половина строго.
Вълко застана във фронт, посрамен и занемял.
— Искам и пред живи врагове да те видя такъв юнак — каза началникът му.
— Слушаим, ваше благородие.