Вълкодав ядосано изруга. Освободеният от него затворник дори не бе изпълзял като хората от нея. Силиците му бяха стигнали колкото да се подаде от кръста навън през прага. Лежеше, проснат по очи, с потреперващи от поредното усилие да се придвижи кльощави ръце.
Вълкодав пак изруга и почти без да забави крачка се наведе, за да го грабне със свободната си ръка. Кокалестото, чудовищно мръсно тяло беше почти безтегловно. Затворникът трепна, изохка, измърмори „благодаря“ и увисна като мокър вонящ парцал. След броени мигове Вълкодав стоеше пред вратата, водеща към тайния проход, и опипваше пантите с надеждата някоя да поддаде.
Нямаше пълна сигурност, че ще успее да избие тази врата, ако не разгадае къде са скритите пружини.
— Остави на мен, млади момко… — прошепна заточеникът. — Аз знам…
Вълкодав не му възрази. Хвана го под мишниците и го вдигна с лице към вратата. В края на краищата, тоя човек го беше упътил без грешка при Човекоядеца. Може и сега да не лъжеше.
Лявата ръка на Вълкодав долавяше туптенето на сърцето, лудешки пърхащо в мършавите гърди. Дългите пръсти се плъзнаха по гладките рендосани дъски, напипаха една от пантите и започнаха, донякъде учудващо за Вълкодав, да я натискат в завързана последователност. Почти веднага в недрата на зида заромоли вода и вратата се отмести с познатия, вече непоносимо стържещ звук.
Обаче междувременно нейде горе проехтя страшен удар, последван от тежък, ленив грохот. Замъкът на Човекоядеца се превръщаше в пламтящи руини. Подът и стените на мазето се разтресоха, каменната плоча падна, отгоре се изсипаха пясък и камъчета, факлата изсъска и угасна и бегълците се озоваха сред пълна тъмнина. Но най-лошото бе, че вратата се отмести само на три длани от стената и спря. Колкото и да напъваше, Вълкодав не успя дори да я помръдне.
Нямаше нужда да премерва процепа, за да разбере, че е прекалено тесен само за него от тях тримата. Сви рамене и се усмихна за пръв път от цяла вечност насам. И така, Песента на смъртта все пак няма да остане неизпята. Сега ще разполага с цялото време на света. Питаше се само защо й бе притрябвало на Господарката на съдбите да затръшне капана точно в мига, в който наистина бе повярвал, че ще оцелее.
Защо не му отредиха бърза и честна смърт в рушащия се замък, ами го затвориха като плъх в едно зловонно мазе заедно с трупа на удушен палач?…
Дали Боговете не бяха отсрочили гибелта му, за да спаси тия двамата? Каква ли ще е тяхната участ?…
А може би не току-така наричаха магьосник оня в клетката? Ами ако той така се е опетнил като страшен помагач на Тъмата, че оня, който го бе пуснал на свобода, сега неизбежно трябваше да заеме неговото място, за да изтърпи той избегнатите от вещера неден адски мъки?
Вълкодав изскубна от косата си врещящия и хапещ Прилепчо и отново го даде на момичето, увит в единия край на покривалото, за да не изподраска ръцете й. Заведе я до вратата — хлапачката не виждаше в тъмното и уплашено се притискаше към Вълкодав — и я избута през процепа. Гъвкавото тяло с лекота се озова от другата страна.
— Внимавай да не се подхлъзнеш по стъпалата — предупреди я той, вдигна безпомощния магьосник и го прати при нея. — Влез във водата и плувай наляво, през тунела. Не се бой от решетката, счупена е. Измъкни и тая торба заедно с Прилепчо, стига да можеш. Хайде, шавай.
Оказа се съвсем неподготвен за това, което последва. Хлапачката ревна, изскочи обратно през процепа и непохватно го прегърна в тъмното, долепила мокрото си от сълзи лице до гърдите му. Вълкодав смаяно замря и постоя като дърво, изгубил ума и дума. После я отлепи от себе си и пъхна обратно, като за довиждане я плесна под кръста:
— Хайде, къш!
Колкото и да беше кощунствено, все пак си помисли дали да не се пробва през другата врата, през която бяха стигнали тук. Проходът сигурно е затрупан, ама знае ли човек…
Защо трябваше тези двамата — че и Прилепчо — отново да пробуждат у него желанието за живот, щом бе писано всичко да свърши точно така?
— Чедо… — чу се тихият глас на магьосника и Вълкодав се обнадежди, че оня ще успее с добро да постигне непостигнатото с грубост. Обаче магьосникът каза: — Чедо, ще стигнеш ли третия камък отгоре на отсрещната стена? В ъгъла, срещу вратата.
— Защо? — изхлипа девойчето.
— Работата е там — с немощен глас обясни магьосникът, — че трябва да помогнем на нашия добросърдечен приятел да се присъедини към нас… Ако стигнеш камъка, натискай долния ъгъл…