Човек с ръста на Вълкодав би изпълнил задачата без да има нужда да се надига на пръсти. Робинята бе с две глави по-ниска от него. Тя опипа стената и заподскача — мълком, упорито, сред пълния мрак, като всеки път се опитваше да удари с юмруче посоченото място. Вълкодав уморено седна на пода и си наложи да не мисли за неочакваната прегръдка, за допира на тънката трепереща снага. Възбудата от битката отзвучаваше, обгорената кожа болеше непоносимо, десният хълбок пареше и май отичаше.
— Трябваше по друг начин да разположа сензорите — измърмори магьосникът. — Въпреки че…
Вълкодав не схвана смисъла на странната дума. Но се въздържа от въпроси.
— Стига! — изръмжа той в тъмата. — Пръждосвайте се!
Магьосникът и момичето обаче изобщо не се впечатлиха.
— Чедо — с учудващо спокойствие рече магьосникът. — Ела тук. Седни. Ето така. Дай си ръката… Знам, че сега ще успееш. Ти можеш. Опитай.
И тя успя. На сто и първия, а може би на двеста и първия път. Силните крака изхвърлиха нагоре лекото тяло и разкървавеният юмрук уцели точния камък. Отначало не стана нищо особено. Ала после някаква непреодолима сила напъна вратата, за да помете с лекота и дъбовите дъски, и масивните бронзови панти. Вълкодав се изправи на крака, вдигна виждащите си в тъмното очи и видя как горният каменен праг на касата бавно се свлича. Чу изохкването на магьосника, ударен от изхвърчала отломка. Прагът се спусна приблизително до средата на вратата, като я направи на трески, и спря. Вълкодав изби с крак останалите дъски и бързо се озова от другата страна. Отново вдигна на ръце магьосника и мълчаливо закрачи напред, към стъпалата и студената вода в каменния тунел, които бяха техния залог за спасение.
Слънцето наближаваше чертата, отвъд която почваше пладнето. Вълкодав седеше на брега на речното заливче, прегърнал коленете си, и за нищо не мислеше.
Вчера се бе наканил по собствена воля да прекъсне нишката на живота си. Независимо от изхода, за такива решения винаги се плаща, дори да са плод на моментен порив. А при Вълкодав ставаше дума за цел, която бе преследвал единайсет години. Заради която бе живял. Заради която бе оцелявал безброй пъти. Никога не се беше питал какво го чака после. После?… След кое? За кого и защо? Просто нямаше никакво „после“.
Вчера животът му беше свършил. А оттук насетне…
Вълкодав седеше неподвижно, загледан право напред с невиждащ поглед, а главата му беше празна като гроб, в който са забравили да положат мъртвеца. Магьосникът лежеше наблизо, подложил на лъчите на слънцето щастливото си лице на слепец — чисто изкъпан и увит в скъсаната покривка. Прилепчо, винаги недоверчив към чуждите, най-спокойно седеше на корема му и хич не се дърпаше, докато внимателните пръсти опипваха разкъсаното му крило.
На Вълкодав му беше все тая всъщност, но все пак усети как в душата му шава сянката на празното любопитство. До вчера бе сигурен, че е измъкнал от подземието вехт старец, а сега виждаше, че се е лъгал. Сплъстените белезникави и гъмжащи от паразити мръсни кичури благодарение на отварата от корените на билката сапунче и на кокаления гребен, изровен от торбата на Вълкодав, се бяха превърнали в пухкави пепеляворуси къдрици, израсли по време на затворничеството до кръста. Магьосникът все се молеше да ги скъсят с ножицата, ала Вълкодав категорично отказа. Простено бе на човек да оглупее от толкова клечане в клетката. Ама не чак дотам. Веднага след като излезеш на свобода да хвърлиш косата си поврага, за радост на нечистите сили и злите магьосници!… Само това липсваше!…
Пък и очите му… Вълкодав за пръв път виждаше такива очи: теменужени, леко просветляващи при зениците. Когато се усмихваше — а той го правеше често, — в тях светваха златисти, слънчеви пламъчета. А и тялото му, въпреки грозната мършавина, също не беше като на старец.
Вълкодав нямаше намерение да го разпитва за нищо…
Хлапачката газеше до колене из водата, пременена с другата риза на Вълкодав, чиито ръкави бяха въздълги за нейните ръце. С пръстите на краката си ловко напипваше ланшните водни орехи, вадеше ги от дъното и ги трупаше да съхнат на брега. Орехите ставаха за ядене, дори бяха вкусни, а сокът им се смяташе за лековит. С този сок те двамата с Вълкодав вече няколко пъти мазаха от главата до петите магьосника, изтърпял безропотно процедурата. После Вълкодав се зае да цери така и собствените си изгаряния. Хлапачката предлагаше помощта си, но той отказа.
Тя беше не просто хубава. Защото няма грозни петнайсетгодишни момичета, стига съдбата да е поне малко благосклонна към тях. Тя беше невероятно, просто безсрамно хубава. Вълкодав току я поглеждаше скришом. Такава като нея лесно си я представяше да води вързана с копринена панделка кротка сърна. А защо не и царствен леопард.