— Ти сигурно си някой бог! Чувал съм, че те не се бояли да назовават имената си!
— Бог ли?… — в незрящите очи заблещукаха слънчеви искрици. — Не, бъркаш. Дори магьосник не съм, макар някои да ми викат така. Просто… вярата ми учи, че калта не полепва по чистия човек, дори да се знае неговото име.
Нищо чудно заради тая си вяра да си се озовал в клетката, понечи да му каже Вълкодав, но си затрая. Първо, чуждата вяра е много тънка работа, там е грехота да се пипа. Второ, Боговете на собствения му народ си бяха патили много по-зле от Тилорн. Трето, калта май наистина не се лепеше за него.
И последно, на Вълкодав просто му беше все тая.
— А ти, храбро сърчице? — продължи Тилорн, почесвайки по вратлето жумящия от удоволствие Прилепчо. — Аз бих излекувал крилото ти. Трябва ми само остър нож, игла с копринен конец и силно вино — за дезинфекция…
Виж сега равнодушието на Вълкодав изфиряса, като издухана от вятъра мъгла.
— Какво?
— За дезинфекция — ясно повтори Тилорн. — Виждаш ли, друже мой, инфекцията е зараза, която прониква в раните и ги кара да се възпаляват и гноясват. Силното вино я убива. Значи дезинфекцията е нещо, което…
— Питам те дали наистина можеш, или само дрънкаш? — прекъсна го Вълкодав. — Нали си сляп. Пък и той ще откачи от болка, докато го шиеш!
Тилорн леко сви костеливите си рамене:
— Набави необходимото и се убеди лично. — И след кратък размисъл с въздишка допълни: — А сега, ще ми помогнеш ли да се изправя, момче? Краката, уви, не ме държат, пък аз… хм-м… не бих искал да оскверня покривката, с която толкова грижовно сте ме завили…
Вълкодав се наведе и го взе на ръце като малко дете. Болката в ребрата стана влудяваща, а пред очите му заплуваха зелени кръгове. Хайде, стига, не му е за пръв път. Нито за последен, Боговете виждат. Стори му се, че бавно се пробужда от дълъг, много дълъг сън. Вятърът бе топъл и наистина довяваше аромата на цъфнала дива череша. Трябваше да направи всичко Прилепчо отново да лети. Да купи силно вино и копринени конци. Освен това и нова премяна за Ниилит, пък и поне някакво герданче. Ако ще да са само нанизани топчета от оцветено стъкло, които уличните търговци пробутват за халисунски сапфири. Няма да е зле да осигури и силна храна за Тилорн, че как ли се крепи тая негова душа…
Зейналата отпреде му пустота постепенно се запълваше.
Той занесе болника в храстите, помогна му да се изправи на крака и измърмори:
— Викай ми Вълкодав.
2. Кристалното мънисто
Пещера. Зловонен пушек на съскащи факли. Стрелкащи се под тавана крилати сенки. Стените и подът са опръскани с кръв.
Високият кокалест момък е проснат по очи. С пранги на ръцете и краката. Надзирателят с прякор Вълка хвърля настрана окървавения камшик, гребва шепа едра сол и я изсипва върху голия гръб на момъка, който се гърчи от болка, но не издава нито звук. Притиснато до рамото на човека, хълца от болка и страх черно зверче с големи уши и крило, току-що разкъсано от удар с камшик.
Прангите в рудника бяха от камък, полирани до блясък от плътта на безбройните и безименни роби…
Вълкодав се събуди от трепването, разтърсило тялото му и разбра, че работата е лоша.
Над хълмовете мрачно се съмваше. От ръба на покривалото лениво се отронваха капки дъжд и цопваха в локвата, от която стърчаха мокри главни. Същите, дето снощи ги бяха дарили с чудна топлина. А сега от нея нямаше и помен.
В целия свят нямаше повече топлина, освен жалките трохи, все още скътани под старата наметка… Във всеки случай откъм оная страна, където рамото на Вълкодав се допираше до хърбавия гръб на Тилорн…
По тялото му от кръста нагоре сякаш се разхождаха мравки, пукналите се мехури на мястото на изгарянията бяха хванали корички. Сивият полумрак му се стори заслепяващ, до болка и сълзи в очите. Паметта на плътта, която се пробуждаше всеки път, когато Вълкодав се чувстваше наистина много зле. Десният хълбок беше отекъл безобразно, а човъркащата го болка беше отвратителна.