Хлапачката Ниилит спеше от другата страна на Тилорн: нейните гарвановочерни къдрици се преплитаха над наметката с неговите пепеляворуси. Вълкодав внимателно се отмести, седна, задъхан от болка, и подпъхна овехтялата вълнена завивка, за да ги предпази от студа.
Прилепчо по стар навик висеше на пръта, който поддържаше завесата на навеса. Скоро ще полетиш, мислено му обеща Вълкодав. Зверчето тутакси отвори светещите си очички мъниста и след сладка прозявка отново скри дългоуха главица под крилото си. То отдавна се бе отказало от нощния си начин на живот, свикнало да заспива по всяко време, когато не става нищо интересно. Вълкодав се измъкна под студения ръмящ дъждец и първата му работа беше да огледа кръга, начертан от него снощи около малкия бивак. Нощес никой не бе припарвал, не се беше опитвал да наруши кръга. Вълкодав погледна летвата на обтегача и преброи резките. Две резки — два дни. Днешният ще е третият.
Знаеше, че нощес ще завали и се беше погрижил да се запаси със сухи дърва. Студът тормозеше Вълкодав, нещо противно стягаше гърдите му, пречеше му да диша. Той отново разпали огъня, донесе вода и окачи над пламъците котлето. Още веднъж прекрачи отвъд кръга и приведен започна да бере млади листенца от горска ягода.
Навремето, много отдавна, малкото момче от рода на Сивия пес видя по заснежения път към селото да се задава човек с торба на гърба и на ски. Човекът седна на снега в покрайнините и зачака, без да приказва с никого и да вдига поглед, докато от общинния дом не излезе големката и след кратка раздумка не го преведе през вратника.
„Какъв е тоя човек?“ — попита момчето майка си.
„Сирак — отговори майката. — От племето на велхите. Останал е без роднини. А цялото му имане е в торбата.“
Цял ден момчето копня да влезе в голямата къща и да огледа по-добре този чудат човек, който — я виж ти! — няма нито род, нито своя къща. Значи ако си сирак, можеш да правиш каквото си поискаш и никой няма да те наказва.
Обаче всеки може да ти стори зло, без да го е страх от мъст, защото няма кой да отмъщава…
И момчето се размисли колко ли е интересно да си сирак, но после се сети как за първи път бе отишло само на лов — и се ужаси, защото проумя, че връщащите се у дома от заснежената гора сираци никой не ги чака пред запаленото огнище, с паница гореща зелева чорба на масата.
А след няколко месеца, в навечерието на същата нощ, когато предстоеше да нарекат момчето с мъжко име, сиракът велх се сражаваше за седмина с велхска песен на уста — до последно, докато не го съсякоха с меча.
Изглежда, велхите също си имаха Песен на смъртта…
Котлето забълбука. Вълкодав го сне от огъня, хвърли във водата шепа ароматни листа, захлупи го с капака и тръгна към ручея да се умива.
Хубавата миризма пробуди Ниилит. Когато видя, че хлапачката е будна, Вълкодав извади ножа и направи още една резка на обтегача. И реши, че днес няма да е грехота вече да сплете плитките си. Синовете на Сивия пес ги разплитаха само пред съдбовни начинания, изискващи висока вглъбеност на духа. Да речем, преди лов на мечка.
Или преди мъст…
Подръпвайки ризата си надолу, Ниилит се измъкна под завивката, поклони се на Вълкодав и изчезна зад мокрите храсти. Вълкодав се разреса на път и сплете две плитки, като плъзгаше кичурите между пръстите си отдолу нагоре в знак на успешен завършек на голямото дело. На деветия ден плетката ще е различна от днешната, за да прати стореното в миналото…
— Гази те болест, господарю — каза върналата се Ниилит и Вълкодав с неудоволствие си помисли, че треската, която го тресе, очевидно не убягва и на чуждите погледи. С неохота вдигна глава и хлапачката тутакси се пресегна да опипа челото му. Вълкодав не понасяше да му се натрапват. Едва се сдържа да не я отблъсне. Но пръстите на Ниилит бяха толкова леки и хладни — не студени, а успокоително прохладни.
— Ама ти изгаряш — каза момичето и отдръпна ръката си.
Той кимна мълчаливо. Сякаш и сам не беше наясно, че изгаря. За какво са всичките тия дрънканици? Сякаш с приказки нещо се лекува. Или отпада нуждата да се тръгва нанякъде.
— Де да имах малко повече силици, щях тогава… — обади се Тилорн. Вълкодав не го удостои с отговор. Тилорн поднесе длан към лицето си, кой знае защо я размърда пред очите си и с въздишка я скри под завивката.
Бяха им останали няколко печени риби. На първия ден, още при реката, Ниилит помоли Вълкодав да й направи копие от една пръчка, откъртена от лещака. Макар молбата й да му се видя странна, Вълкодав я изпълни, и Ниилит, израсла сред лъките на Сакарем, със смайваща вещина и търпение се зае да лови в малкия вир шарани, за да намаже люспите им с глина и майсторски да ги опече на жаравата.