Все така имаше треска, затова дълго не можа да се сгрее и да заспи. Но най-после под широкия стар плащ, достатъчен да се завият и тримата, стана малко по-топло. Вълкодав слушаше как равномерно диша Ниилит и си мислеше за старците, в чиито легла лягат млади момичета — не за друго, ами за да стоплят завивките, защото есента на живота изстудява кръвта им и те все зъзнат… После все пак заспа.
Огънят бавно оглозгваше дългия прът, осветявайки очертанията на кръга.
Събуди го дрезгав, пропит със страх писък, който бе проехтял наблизо. В момента, в който се поотърси от мътилката на съня, Вълкодав се изправи с нож в юмрука. Адската болка в хълбока, причинена от рязкото движение, шибна като огнен бич съзнанието му и той забеляза, че мястото на Ниилит под завивката е празно. Забеляза трепетликовия колец, подпрян на дървото… После видя и самата Ниилит.
Вълкодав веднага разбра какво се е случило. На път насам минаха през торфено блато и момичето набра няколко шепи ланшни боровинки с едри, тъмночервени плодчета на дългите изсъхнали дръжки. Вечерта пуснаха боровинките в котлето. Напитката стана чудно хубава. Ниилит все надигаше котлето, изпи почти половината от него сама. Нищо чудно, че й се е наложило да притича до храстите. И още сънена, разбира се, е забравила строгата заръка на Вълкодав да не напуска кръга…
Ама на ти сега…
С отчаяни писъци Ниилит тичаше през поляната към огъня. С очи като два бели кръга. А подире й…
Подире й вървеше Човекоядеца. Именно вървеше, тромаво и уж бавно местейки сковани в коленете крака. Но Вълкодав веднага разбра, че Ниилит няма да му избяга.
Значи, още веднъж Човекоядеца…
Вянинът дообмисляше тази мисъл в движение, вече устремен с огромни скокове напред. Не, изродът, който вървеше насреща му, не беше живият Човекоядец, успял по чудо да се измъкне от горящите развалини и да изцери раната си. Сега Човекоядеца беше мъртъв. Гледаше с мъртвешки оцъклен поглед, неподвижната му озъбена паст на хищник се бе разтворила с лъщящ овал сред развятата брада, а полите на ризата, крачолите и ботушите бяха плътно покрити с черна слуз. Убиецът е нечист и неговата нечистотия привлича душите на убитите, помага им се сдобият с подобие на плът.
Мъртвецът бе дошъл за живите…
Силите и разумът напуснаха Ниилит едновременно — тя падна и остана да лежи неподвижно. Вълкодав прелетя над нея и влезе в схватка с чудовището.
Ръцете и краката правеха всичко сами. Само с три бързи движения вянинът сграбчи Човекоядеца и го притисна към земята, придържайки го за извитата ръка. Сега трябва да обезглави и…
Човекоядеца се надигна.
Жив човек не би могъл да го стори. Мъртвецът можеше.
Под пръстите на вянина изпукаха сухожилия и стави: Човекоядеца равнодушно чупеше собствената си плът. В този миг Вълкодав го достраша. Истински го достраша. Потрепервайки от отвращение той започна да кълца с ножа студената, разлагаща се плът. Дано успее! Според вярата на сегваните на оживелия мъртвец първо му се отсича главата, после се долепва до задника. А според вяните…
Освестилата се Ниилит пак се разпищя. В този миг Вълкодав чу изненадващо силния вик на Тилорн:
— Удари го с кола, момичето ми! С трепетликовия!…
Ножът не пускаше кръв, просто режеше на парчета мъртвата плът. Човекоядеца все така неумолимо продължаваше да се надига. Силите му нямаше да намалеят, докато главата е свързана с трупа. Май Тилорн извика още нещо, но Вълкодав вече нищо не чуваше от страх и напрежение.
После покрай лявото му рамо се плъзна нещо и се заби в мъртвеца. Колът от трепетлика!… Човекоядеца се замята в опит да се отърве от ужасния кол, но Вълкодав хвърли ножа, стисна заострения прът и започна да го забива все по-дълбоко, докато острието не докосна земята.
И тогава… На вянина му се стори, че полегналата трева се отдръпна, а трупът внезапно се срасна с пръстта, без да може да отлепи от нея крайниците си. После земята, въпреки съпротивата на Човекоядеца, започна да го всмуква, за да се затвори над лактите, коленете, лицето…
Вълкодав пусна кола едва когато на повърхността не остана нищо, освен изправилата се отново трева. Колът обаче продължи да потъва, за да изчезне и той.
Сега вече край. Човекоядеца нямаше да се върне повече.