Вълкодав дори не трепна. Когато Авдика го удари — трябва да се отбележи, не с всичка сила — той вдигна ръка и копието отхвърча встрани.
— Така значи… — измърмори младият войн. И обърна копието, чийто остър връх заплашително се насочи към корема на Вълкодав. После направи крачка напред…
Впоследствие мненията на малобройните зяпачи се разминаваха. Някои се кълняха, че Вълкодав светкавично се навел и сграбчил противника си под коленете. Други твърдяха, че дръпнал младия левент към себе си и го преметнал през рамо. В действителност вянинът направи нещо трето, но не това бе същественото. Младият сегванин се превъртя във въздуха и се стовари с трясък на пода, като насмалко не изхвърча през прага. Вълкодав стоеше все на същото място с копието на противника си в ръка.
— Колцина от воините ти се налага да победя, за да не ме броиш за излишен, почитаеми търговецо? — тихо попита той, като междувременно се бореше с жестоката болка в десния си хълбок.
— Май двама стигат. — Фитела говореше съвсем сериозно. — Охранителите му, привлечени от шумотевицата, дотичваха един по един и се спираха при входа, недоумявайки каква е тая работа. — Хайде, Аптахар, сега си ти на ред!
Аптахар беше набит и широкоплещест мъжага с прошарена къдрава брада. Липсваше му стремителната гъвкавост на младока, но широките длани и дебелият врат говореха достатъчно за качествата му на боец.
И пак малцина разбраха какво точно става. Уж Аптахар пръв блъсна вянина в гърдите и оня ужким се олюля.
Ама после Аптахар, нечувана работа, кой знае защо изгуби равновесие. След малко вече лежеше на пода, а Вълкодав го беше яхнал и лекичко придържаше дясната му ръка. Аптахар кротуваше, защото лакътят му бе извит така, че аха-аха да изпука. Вълкодав го пусна и се изправи. От болката в хълбока по челото му се стичаше пот и му се гадеше. Оставаше му само надеждата, че никой няма да забележи колко му е зле. За щастие, вътре в кръчмата беше полутъмно…
Станалият от пода Авдика застана пред търговеца със сведена глава.
— Е, какво ще кажеш? — попита го Фитела. — Да деля ли вашите надници на петнайсет наместо на четиринайсет дяла?
По лицето на младия воин избиха червени петна, но отговорът му бе честен:
— Този човек можеше да ме осакати, господарю.
— Можеше — кимна Фитела. И се обърна към Аптахар: — А ти какво ще кажеш?
Този май нямаше нужда да се притеснява за репутацията си. Като разтриваше и опипваше лакътя си, измърмори:
— Не знам кой го е учил да се бие, но според мен, за чий Хег ни е петнайсетият надник, ако тоя момък не е с нас, а с Жадоба, когато стане напечено.
Фитела доизпи виното, остави бокала на масата и попи устни с кърпичка, обточена с дантела. После попита Вълкодав:
— От какво е болен приятелят ти? Надявам се, не от проказа, а?
Набитото конче с мъхнати крака ситнеше в тръс до колелото на талигата, в която лежеше Тилорн. Ниилит седеше до магьосника и държеше юздите, а доволният от неочакваната помощ колар клюмаше сънливо, облегнат на обшитите с кожи денкове. Вълкодав не знаеше какво точно има в денковете, пък и не искаше да знае.
Фитела беше дал на новия си охранител три сребърни монети, ала Айр-Дон въпреки това отказа да вземе и грош.
— Един ден ще платиш — рече кръчмарят. — Когато наистина забогатееш.
Така че се наложи Вълкодав да купи бяла боя и да освежи олющената табела. Не вървеше да си тръгне, без поне малко да се отблагодари за добрината. Боята се оказа много трайна: така и не можа да я изтърка от ръцете и от ноктите си. За сметка на това парите му стигнаха да напазарува за Ниилит хубава риза от фин лен, вълнен солвянски елек, плетено шарено коланче и плетени обувки от истинска кожа. Нямаше да е зле да й вземе и една наметка, но тази покупка, както и набавянето на синия гердан щяха да останат за друг път. След обстойно умуване Вълкодав използва остатъка от парите, за да купи подходяща риза на Тилорн, че и се спазари и за обрезките мек като коприна плат, подходящи за превръзки. Раните и болежките на бившия затворник заздравяваха бавно.
Тилорн ликуваше дори повече от хлапачката заради придобивките. Набитото око на Вълкодав забеляза как се радва магьосникът на всяка дреболия, което си беше белег за завръщане към достоен човешки живот. И това беше разбираемо. Озадачаваше го нещо друго. След като бе ощастливил с тези най-обикновени подаръчета спътниците си, той усети, че и у него самия напира желанието да се усмихва без причина.