На две места се намериха опитни стрелци, които изпратиха за Галирад писма, прикрепени към стрелите. Майсторска работа!
Никой не посегна на пътниците. Вонящото Препятствие, изглежда, беше погълнало последните, които можеха да са опасни за толкова голям отряд. Ще минат още няколко години и Гирлим от опасно място ще се превърне в оживен път. Какви ли промени ще донесе по тези краища съюзът между Велимор и солвянската държава?…
Когато Гирлим най-сетне се добра до Майка Светин и меко изплиска насред нея саловете заедно с хората и конете, пътниците започнаха да поглеждат към брега без ни най-малък страх и да мечтаят за скорошно завръщане у дома.
Вълкодав не чувстваше някой да има кой знае каква нужда от него. Вече ги нямаше покрай него нито братята Храбри, нуждаещи се от наставленията му, нито владетелката, която тримата охраняваха. Спомни си, че бе очаквал всичко на тръгване от Галирад. Мислеше, че вероятно по пътя ще го довършат разбойници, изпратени за владетелката, че Винитар ще го признае за кръвен враг и ще го убие или ще нареди да го убият… Само едно тогава дори не би могло да му се присъни. Че дългът му на телохранител ще свърши именно по този начин.
Той прехвърляше в ума си своите действия и постъпки и като че ли не намираше нито грешки, нито недоглеждания. Направил беше за владетелката всичко, на което бе способен. Освен това на нея навярно й беше по-добре при ичендарите, отколкото при омразния годеник. Какво го гризеше тогава отвътре?… Самият той не можеше да разбере. Знаеше само, че душата му нямаше да намери покой дори ако благополучно бе предал кнесинята в ръцете на Винитар. Който отгоре на всичко, бе син на Човекоядеца по кръв, но в никакъв случай не и по дух. Може би след като познаеше любовта му, кнесинята би се омъжила щастливо и би забравила девическото си увлечение?… Всичко изглеждаше логично, но да я гледа в очите, когато тя отново го хване за ръката и го замоли с поглед: защити ме…
Нима всичко това е неговото наказание, задето уби Човекоядеца посред нощ, без да даде на мерзавеца възможност за честен двубой?…
Вълкодав обикаляше из сала, опитвайки се да раздвижи осакатеното от раните тяло, и мрачно си мислеше, че Боговете все пак са му оставили отворена вратичка. И то не за първи път. Можеха да го затворят в тъмницата под замъка на Човекоядеца — не го затвориха. И при Препятствието запазиха живота му. Не го поставиха и пред окончателен избор кого да пожертва — себе си или кнесинята. Значи все още му вярват, значи им е нужен за още нещо. Но за какво?…
На втората нощ след като поеха по Светин, Вълкодав, както винаги, се настани под завесата на платното, до топлия хълбок на покрития с чул Сивчо. Прекрасният кон отначало се плашеше от черната вода, ромоляща почти до ушите му, но после, ободрен от присъствието на стопанина си, се успокои и свикна. А може би просто заговори кръвта му: конете от неговата порода сегваните отколе возеха с кораби от остров на остров и дори в морето…
Вълкодав се облегна на уютния, равномерно повдигащ се хълбок на Сивчо, и нахлупи кожената си качулка, за да се предпази от вятъра. Помисли си, че болната ръка, изглежда, пак няма да му позволи да се наспи. Изпитваше тъпа болка на мястото на счупванията, понякога толкова силна, че му идеше да се хвърли от сала във водата. Да. Уморен е конят от стръмните планини. По-рано всичко по мен зарастваше като на куче. Не съм вече същият, не съм. Вълкодав се улови, че страшно се надява на помощ от страна на очакващите го в Галирад Тилорн и Ниилит. Успя да реши също, че днес ръката всъщност изобщо няма да му позволи да заспи. Примири се с тази мисъл. И неусетно се унесе.
Естествено много скоро го събуди неволно движение, причинило му болка. Не разбра дали той се е помръднал или Сивчо. Вълкодав отвори очи и погледна към шатрата на Дунгорм. Намираше се на петнайсетина крачки от нея. Инстинктът на телохранителя, не отслабващ нито за миг, го накара да огледа малките купчинки около шатрата. Това бяха спящите велиморци, скрили се от мразовития вятър кой под одеяло, кой в спален чувал. Песът си е пес, тъжно си каза вянинът. Владетелката вече я няма, а аз продължавам да пазя.
Той дочу спокойното дишане на спящия жребец и отново си помисли за това колко много е видял плащът му. Достатъчно, за да се превърне от официална одежда просто в дреха. После отново отвори очи, погледна шатрата… и веднага се сепна. Кучето, което той смяташе за половината от същността си, бе с настръхнала козина на тила, а черната му муцуна беззвучно се озъби. Всички на сала спяха, освен няколко стражи и саладжиите, които бавно гребяха с дългите прътове от двете страни на плавателния съд. Трябваше човек да притежава нощното зрение на вянина плюс немалък късмет, за да долови едва забележимото движение на едно от кожените хълмчета, бавно преместващо се в посока на походното жилище на Дунгорм.