Прилепчо, скрит на топло под наметалото, незабавно почувства напрежението у стопанина си и измъкна навън любознателната си муцунка. Вълкодав внимателно премести здравата си ръка и покри зверчето с длан. Прилепчо разпозна обичайния сигнал и застина. А ръката на Вълкодав продължи да пълзи по-нататък — към колана, към ножницата на бойния нож.
Човекът, който се преструваше, че спи, отново се помръдна и се придвижи на още половин педя към шатрата. Вълкодав започна трескаво да съобразява. Той беше свикнал да е подготвен за най-лошото и веднага реши, че на борда се е промъкнал още един от поклонниците на Смъртта Морана. Но ако е така — какво ще предприеме убиецът? Ще пробва да заколи Дунгорм? Или лекичко ще пререже ъгълчето на шатрата и ще разпали при отвора малко кандило, пълно с билки без вкус и мирис, така че човек да не може да ги усети?… Или пък ще пусне през дупката пор, обучен да прегризва гърлото на спящ човек?… Вълкодав дори смътно си спомни, че един от велиморците имаше мъничък любимец… Или просто ще се добере до входа и ще намаже гредите с ивици леплива отрова, убиваща дори през дрехите, дори през дебелите подметки на ботушите?…
А може би този човек не е никакъв убиец, а просто си търси закътано място, недостъпно за поривите на студения вятър?
Вълкодав се вгледа в редките снежинки, които летяха и падаха върху гредите. Не, не беше това. Вятърът духаше в съвсем друга посока.
Вянинът измъкна ножа си, хвана го да е готов за хвърляне и зачака. Сигурно трябваше да скочи и да се опита да хване убиеца жив, но точно сега можеше да си позволи такова нещо. Едва заздравелите му рани биха го повалили след две крачки. А ако закрещиш, за да вдигнеш тревога — опитай после да докажеш нещо. Поклонниците на Смъртта точно с това бяха известни — че никой не може да заподозре, че са убийци, докато не ги хване на местопрестъплението. Значи му оставаше само да чака. И да се моли да не стане прекалено късно.
Времето се точеше едва-едва. Човекът ту се придвижваше с още една педя към шатрата, ту застиваше неподвижен. Той също умееше да чака. Вълкодав не откъсваше поглед от него. Когато непознатият се озова на половин аршин от шатрата, изпод коженото одеяло се показаха ръцете му и предпазливо се протегнаха напред. Вянинът, когото в този миг убиецът не можеше да види, се надигна рязко и седна, и в мразовития въздух изсвистя хвърленият нож. Вълкодав до последния миг се боеше да не би да накаже невинен. Тежкият нож, способен да разбие череп, само прикова към гредите една от протегнатите ръце. И едва след като чу глухият звук на забиващото се острие, Вълкодав закрещя. Закрещя с цяло гърло, викайки караулните. Той предварително знаеше какво ще му струва това рязко движение и този вик. И точно така стана. Под ребрата му сякаш едновременно се забиха няколко стрели, пред очите му причерня. Но целта му беше постигната. Откритият убиец не е и наполовина толкова страшен. А ако тръгне да се оправдава — нека обяснява какво е дирил посред нощ при шатрата на Дунгорм. В края на краищата Вълкодав не го е замъкнал насила там.
Изплашеният Сивчо скочи на крака. Вълкодав изгуби опора и тежко се строполи, съкрушен от пристъп на кашлица.
Той смътно дочуваше шума от всеобщата уплаха, тропота, виковете и цвиленето на конете, а после долетя плясък, сякаш във водата се е стоварило нещо тежко. По-късно, когато успя да си поеме дъх, му разказаха: раненият от него човек измъкнал ножа от гредата и от собствената си ръка и без да губи нито миг, се затичал към края на сала, там, където брегът е по-близо. Хвърлил се в тъмната нощна вода и заплувал. Воините стреляли след него и някой се кълнеше, че е чул как стрелата се забива в плътта. Но никой не можеше да каже със сигурност какво е станало с убиеца — дали наистина случайните стрели са го намерили в тъмнината, или ледената вода е отнела силите му, или пък все пак е достигнал до спасителния бряг.
Още известно време след това Прилепчо с остри крясъци гонеше по сала малко зверче, ловко и зъбато, вече пременило се в бяло зимно кожухче. Невестулката се криеше, мушкаше се в процепите и под настилката, а от време на време скачаше като пружина и се опитваше да докопа летящия неприятел. Прилепчо не се осмеляваше да се нахвърли върху свирепия дребен хищник, способен, както е известно, да се добере до ухото на лос и да го ухапе смъртоносно. Той просто непрекъснато висеше над невестулката и надаваше страховити крясъци. Докато накрая тя с ловък скок се хвърли от сала и потегли след стопанина си, като се извиваше като змия в черната вода…