Хората на сала ходеха като замаяни. Особено Дунгорм: нощният душегубец, както се изясни, се бе спотайвал сред велиморците. На сутринта се оказа, че липсва един от воините, съвсем не новак в отряда. Всички го познаваха, всички се радваха на веселите случки, които той разказваше много майсторски. Всички познаваха и неговия любимец — невестулката. Някои даже започнаха да гледат накриво Вълкодав. Но после почнаха да си припомнят някои неща за изчезналия и се досетиха, че той не е бил близък приятел с никого, което не е характерно за воините. Оказа се, че и никой не е влизал заедно с него в банята: той винаги се къпел сам, обяснявайки това с обичаите на своя народ. А невестулката имала страховития навик нощем да тича по телата на спящите и да гъделичка с муцунка вратовете им…
— На кого да се доверявам сега?… — питаше Дунгорм и гласът му трепереше. Двуличието на воина, когото той познаваше от години, беше потресло благородния нарлак повече от заплахата за живота му. Дори повече от страшното изпитание при Препятствието, когато се готвеха да го разкъсат с коне.
Велиморците се отдалечиха в края на сала на съвещание. Там започнаха един по един да се събличат голи. Приятелите им ги оглеждаха от главата до петите, търсейки върху тялото им тайния Знак на Огъня, обърнат наопаки. Не намериха нищо.
Вълкодав известно време броди намръщен из сала, после се приближи до жената-воин Ертан и я помоли:
— Удари ме, моля те, с юмрук в корема. Обаче бавно. И застана пред нея, кой знае защо със затворени очи.
Ертан сви рамене, окашля се и юмрукът й плавно се устреми напред и нагоре. Юмруците на велхинята естествено бяха двойно по-малки от мъжките. Но по думите на успелите да изпробват силата им те бяха двойно по-опасни и болезнени именно заради по-малкия си размер. Вълкодав, без да отваря очи, се завъртя на пръсти, пропускайки ръката на девойката покрай себе си. Лявата му длан догони стиснатия юмрук на Ертан и го хвана. Вълкодав отстъпи встрани и извърна уловената китка към себе си.
— Ах, ти! — възхити се предводителката, която се извъртя и падна на колене. — Това пак е твоето… как му викаше?
— Кан-киро — напомни й Вълкодав. — Нека любовта управлява света.
— Ама че любов… хм! — измърмори Ертан.
За вянина Ертан беше самото въплъщение на любовта. Такива виждаше неговия народ своите Богини. Женска мощ и женска нежност. Смелост, която плаши, и красота, която привлича.
— Не бързай толкова — посъветва го Ертан. — Първо се оправи.
Вълкодав отвърна:
— Ще ме чака той да се оправя…
— За кого говориш? — попита жената-воин.
Вълкодав я погледна право в очите и каза:
— За Лъчезар.
— Мислиш, че той…
— Не съм абсолютно сигурен — въздъхна вянинът. — Но трябва да имам представа на какво съм способен ей сега.
Ертан се намръщи. Вълкодав знаеше, че тя не е по празните приказки. Девойката попита:
— А защо затвори очи?
Вянинът сви рамене, по-точно само лявото си рамо, защото при помръдването на дясното изпитваше болка.
— Така — каза той. — В случай, че изведнъж ослепея — като Декша. С моята разбойническа муцуна едва ли ще ме вземат на работа да меся тесто.
Същата нощ, в сумрачните часове саловете преминаха покрай развалините на замъка на Човекоядеца. След още няколко дни снегът по бреговете започна да чезне, а във въздуха се усети морски полъх. И ето че по изгрев-слънце отляво за кратко се появи познат завой, а след него — поляна насред борова гора. Тук през завинаги отишлото си слънчево лято кнесинята се беше учила да се защитава. Денят, който изгряваше, беше облачен и мъглив, и измина още доста време, преди отпред да се покажат дървените кули на престолния Галирад.
Кнесът Глузд Несмеянович, съпровождан от болярите и народа, сам излезе да посрещне безславно завърналите се пратеници. При устието Светин се разширяваше едва ли не до верста и половина и течеше величествено и бавно. Вълкодав видя как предният сал се приближи до брега и спря и кнесът прегърна слезлия от него Лъчезар, както бащата прегръща любимия си син след дълга раздяла. Това се стори странно на подозрителния вянин. Нали самият Винитар бе казал, че е изпратил с гълъб послание на кнеса. Разбира се, Вълкодав не беше чел това писмо, но се досещаше, че в него младият кунс не възхвалява кой знае колко Лъчезар. Значи, реши вянинът, Лъчезар също е носил със себе си гълъб и също е написал писмо. И кнесът е предпочел да се довери на роднината си. И изобщо — долетял ли е гълъбът на Винитар? Лъчезар май не е забравил да вземе и ловния си сокол със себе си?…