През това време Вълкодав бързо оглеждаше изсипалата се от града тълпа. Опитваше се да зърне познати лица, вълнуваше се и с малко вина си мислеше, че така и не е стигнал до последната страница на книгата от брезова кора. Стори му се, че зад редицата стражи (защо, между другото, са сложили стража?…) се мярнаха пепелявите къдрици на Тилорн, но в този миг салът им, носен от неголяма вълна, със скърцане и шумолене се натъкна на крайбрежна пясъчна плитчина. Воините вече държаха здраво юздите на конете, които, разтъжили се за твърдата земя, зацвилиха и бяха готови да се втурнат към сушата без никакъв ред и церемонии, за срам на стопаните си.
Отначало, като подобаваше на знатен воин, на брега слезе Дунгорм със своите велиморци. После върху замръзналия пясък стъпиха ратниците. Вълкодав беше един от последните, които слязоха от сала. Едва бе успял да стъпи върху сушата, когато прозвуча гласът на кнеса, който каза нещо на Лъчезар. Вянинът потрепна: говореха за него.
— Как стана така, че не докара мерзавеца окован? — на висок глас, за да го чуят всички, попита господарят Глузд. Протегнатата му ръка сочеше Вълкодав.
Първото, за което Вълкодав помисли, беше мечът, закачен на гърба му. Той продължаваше да държи своя „ремък на добрите намерения“ развързан. За щастие все още не му бяха отнели дървената дъсчица със знака на кнесинята. Той не възнамеряваше да позволи да го оковат. По-добре да го убият. Следващата му мисъл беше за Тилорн и останалите. Какво щеше да стане с тях, ако…
Стражите, предвождани от Бравлин, неохотно тръгнаха напред, затваряйки кръга около него. Те добре знаеха, че той няма да се предаде без борба.
— Ей, вие там, я малко по-леко! — решително се намеси Ертан. Стражите с голямо облекчение спряха и с учудване загледаха красавицата велхиня с почетна униформа на старшина със сияещи токи на колана. А Ертан, мощно отблъснала един от тях встрани, се приближи до Вълкодав и застана до него. Зад нея се наредиха ратниците, двайсет и шест опитни мъже, почти всичките — бивши галирадски стражи.
— Да си жив и здрав, Глузд Несмеянович, още много години да управляваш земята на своите прадеди! — ясно и звънко се разнесе гласът на Ертан. — При нас се почита твоята правда на вожд и се знае, че ти никога няма да наредиш да бъде наказан човек, без да разучиш както трябва дали е виновен! Ти и дъщеря ти сте наистина справедливи съдии!
— Коя е тази? — с ъгълчето на устата си, едва чуто попита кнесът застаналите до него.
— Девойка скандалджийка от Ключинка, никой не иска да я вземе за жена, та се присламчи към нас — презрително изкриви устни Лъчезар. — Разправят, че спи с вянина.
Серт, застанал отдясно на вожда, изфуча с доста по-висок глас, отколкото беше необходимо:
— Това е Ертан, дъщерята на Мохти Бързите крака и внучка на славния Киаран Пътешественика. Тя беше с теб при Трите хълма и погреба там годеника си.
— Така значи — промърмори кнесът, вглеждайки се в жената-воин. И попита с горчивина, но вече без предишната заплаха в гласа си: — И сега какво, всичките ли да ви затварям?…
През редицата стражи, които не си и помисляха, че ще им се наложи да спират някой свой, се промъкна Авдика. Той застана до баща си и каза:
— Против свой роднина няма да тръгна дори и заради тебе, кнесе.
Погледът му се плъзна отгоре-надолу по полупразния ръкав на Аптахар.
— Виждаш ли, синко, ето че се навоювах — каза му Аптахар. — Ще ме храниш ли? Няма да изоставиш сакатия човек?
Авдика отговори с обида:
— Защо ме посрамваш пред честния народ, тате?
През това време някъде в тълпата се надигна тягостен плач. Някои от гражданите, притичали на брега, не бяха открили сред ратниците кой брат си, кой сина си. Тези, на които им беше провървяло повече, напираха срещу тънката редица на охраната, опитвайки се по-бързо да прегърнат спасилите се роднини и да ги отведат по домовете — да ги мият, лекуват и разпитват. Вълкодав най-накрая видя сред морето от хора Тилорн. Такива платинени коси като тези на мъдреца не се срещаха даже сред светлокосите солвяни, а сред сегваните — много рядко. Ниилит се повдигаше на пръсти и поглеждаше иззад рамото му. След миг до тях изскочи глава със златисти плътни къдрици. Еврих. Естествено, те бяха оставили Варох и внука му у дома. Вълкодав се убеди, че приятелите му са го забелязали и леко кимна. И в отговор усети как незрима ръка го погали по бузата.