Дунгорм се отдели от своите велиморци и се насочи към галирадския владетел.
— Господарю — с поклон се обърна той към Глузд. — Позволи ми, господарю, от името на своя господар и от моето собствено да те уверя, че ние напълно споделяме твоята скръб и също както теб самия горим от желание да накажем виновните за случилото се. Позволи ми обаче да те попитам кое именно те накара да обвиниш в това тъй ужасно престъпление телохранителя на владетелката, наречен Вълкодав?
Суров беше Глузд. И неговият нрав според всеобщото мнение не се беше смекчил след гибелта на любимата жена. Чудно ли беше, че бе готов да разкъсва и да мята искри, когато беше изгубил и дъщеря си! И безмилостен беше, и разгневен, и понякога безсърдечен, обаче не беше отсичал главите на невинни, а и сега не възнамеряваше да го стори.
— Моят витяз и роднина, когото съм свикнал да смятам за свой син, ми изпрати гълъб с писмо. Там всичко е обяснено. Този отговор задоволява ли те? — изфуча кнесът.
Дунгорм отново се поклони, зачитайки волята и мнението на кнеса. Но не си и помисли да отстъпи.
— Моят господар също ти изпрати гълъб, господарю — изрече той. — Аз, недостойният, според възможностите си помагах на благородния кунс да състави това писмо и затова се случи така, че доста добре съм запознат със съдържанието му. И те уверявам, господарю, че в него нямаше никакви обвинения срещу телохранителя на владетелката! Позволи ми да те попитам — получи ли писмото на моя господар?
Вълкодав видя първо как боляринът Серт поклати глава в знак на отрицание. После чу самият владетел да отговаря с раздразнение:
— Нищо не съм получил!
Според вянина най-добре осведомен за съдбата на гълъба беше ловният сокол, в чиито стомах отдавна се бе смляла нежната плът. А пепелта от писмото трябва да са я разнесли веселите ветрове, духащи при Северните порти на Скритата държава всяка година наесен.
— Моят господар — каза Дунгорм — добре знаеше колко е важно това писмо и дори предвиди, че по пътя може да се случи нещо с него. Защото несъвършен е нашият свят и в него Злото често осъществява коварните си планове. Затова благородният кунс ми повери пълен препис на писмото, заверен с ръката му и с неговия печат, който ти е добре познат, господарю. Ето го! От мига на тръгването досега го пазих до гърдите си.
Дунгорм разкопча подшитата с кожа жилетка, свали през глава плетената връвчица и подаде на кнеса яркочервеното цилиндърче от намазана с восък кожа. И Вълкодав осъзна към какво се бе стремил среднощният убиец. Искал бе да вземе точно това цилиндърче. Вероятно заедно с живота на Дунгорм, за гибелта на когото пак щяха да бъдат обвинени ратниците.
През това време кнесът счупи жълтия восъчен печат и разгърна превързания с цветни ленти свитък. Галирадците сдържано шумяха, очаквайки владетелят им да произнесе присъдата си. Някои тъгуваха за приятелите си. За други съдът на кнеса беше жадувано развлечение.
След като се запозна с първите няколко реда, Глузд Несмеянович погледна косо Десняка:
— Чети и ти също…
Белокосият великан надникна зад рамото на господаря си. Вождът беше с глава и половина по-нисък от него.
— И какво толкова е написал там?… — измърмори Ертан. Тя доста се вълнуваше — и заради съда, и заради непривичното й още старшинство, което кнесът можеше и да признае, но можеше и да й се изсмее.
— Сигурно е написал истината — също толкова тихо й отвърна Вълкодав.
Господарят кнес обикновено взимаше решения бързо.
— Ела тук!… — през зъби нареди той на Вълкодав. Ако вянинът бе разбрал правилно, Глузд Несмеянович бе страшно недоволен от съдбата, която не му бе позволила да стовари веднага гнева си върху попадналия в ръцете му негодник. Но галирадският кнес не можеше да си позволи и да си криви душата.
На Вълкодав не му хареса особено тона на кнеса, но нямаше какво да се направи — тръгна. Народът притихна в очакване.
— Защо се шляеш из моя град с развързана ножница? — нахвърли се владетелят върху вянина.
Вълкодав едва не му се озъби — не е твой градът, искаше му се да каже, а ти, кнесе, си призван от града да му служиш. Ще видиш няма ли да ти кажат да си вървиш, ако почнеш да обиждаш хората без причина. Обаче се въздържа и отвърна:
— Ножницата ми я развърза със собствените си ръце твоята дъщеря, господарю. И все още никой не е отменил нареждането й.
— Дъщеря ми я няма сред нас! — изкрещя кнесът. Вълкодав си спомни за сапфирените очи на своя кръвен враг и каза:
— Винитар ще намери владетелката, кнесе. Не е от хората, които толкова лесно ще я изгубят.