— Ето какво — тропна с ботуш Глузд Несмеянович. — Моят зет не те е наказал, няма да го сторя и аз. Но в моя град повече не искам да те виждам. Махай се!
Серт, недоволен от решението на своя вожд и близък приятел, смръщи буйните си сиви вежди. По-късно, когато кнесът се поуспокоеше, Десняка, както често се бе случвало по-рано, щеше да пробва да поговори с него и да го принуди да отстъпи. Боляринът и сега би се намесил, но знаеше от опит, че това няма да помогне, а само ще навреди.
Вълкодав не знаеше за намеренията на Серт. Не искаше и да знае. Той изрече мрачно:
— Не така, кнесе!
Прилепчо, кацнал на рамото му, заплашително разтвори крилца и засъска.
Глузд Несмеянович изригна:
— Млък!
Вълкодав отвърна с упорита решителност, сякаш имаше зад гърба си не неколцина съсипани ратници, а войска, трижди по-голяма от галирадската.
— Не се опитвай да ми затвориш устата! И моята чест не е, за да си изтриваш краката в нея, кнесе. Или съм виновен, или съм прав! Ако съм виновен — отсечи ми главата. А ако не — тогава не се опитвай да ме изгониш от града!
— Ето, виждаш ли, родственико, с какъв нагъл селяк ми се наложи да си имам работа, докато водех сестра си към Велимор — уморено въздъхна Лъчезар.
— Вянинът право казва! — обади се Серт.
— Може би трябва и да те наградя, телохранителю? — попита кнесът с изражение, което не предвещаваше нищо добро.
Вълкодав го изгледа, без да мига, и каза:
— Моята награда беше доверието на кнесинята. Ти по-добре попитай своя болярин защо толкова напираше да прекара владетелката през Сивур преди цялата войска! На онзи бряг велиморците хванаха…
— Кого се опитваш да наклеветиш, дрипльо? — прекъсна го Глузд Несмеянович. — Кой си ти, че да обвиняваш витяз и мой роднина?
— Господарю… — започна Дунгорм, но Вълкодав беше напълно способен да се защитава сам.
— Човек съм! — каза той, продължавайки да гледа кнеса право в очите. — Създаден съм от Боговете и Тяхната справедливост се простира над мен по същия начин, както и над теб!
По-късно той си спомняше за този разговор на брега и се чудеше как е могъл да произнесе толкова гладка реч. Като се замисли човек — или нуждата е изострила умствените му способности, или някой незримо му е шепнел в ухото. Боговете? Тилорн? Мечът на прадедите му?…
— Господарю — каза Дунгорм, — прехвърлянето през Сивур стана точно така, както разказва вянинът. Аз самият съм свидетел на това.
Той погледна към тихо разговарящите ратници и добави:
— Има и друг свидетел. Добрият Аптахар тогава беше старшина на сегванския отряд.
Аптахар, хванат неподготвен, вдигна глава, пристъпи напред и кимна. И изглежда едва след това съобрази, че е свидетелствал в полза на омразния вянин. Дунгорм довърши речта си:
— А на оттатъшния бряг на Сивур, господарю, моите воини хванаха убиец, заел позиция на една от елите. И съм длъжен да ти кажа, че Вълкодав откри убежището му! Какво ли би станало с владетелката, ако тогава тя не беше сред войската? Прости ми, господарю, никого не искам да обвинявам, но…
Кнесът премълча. Върху лицето му, изпитото лице на могъщ войн, избиха червени петна. Той се обърна към Лъчезар и погледът му явно беше страшен, защото младият болярин отвърна тихо:
— Аз израснах в твоя дом и ти бях като син, чичо Глузд. Бива ли да слушаш какво ти говорят някакви си чужденци? Да вярваш на тях, а не на моята дума на роднина и витяз на твоята дружина?… Та ти сам знаеш, че аз…
Кнесът рязко го прекъсна:
— Знам, че ти наредих да отведеш момичето при годеника й, а сега не се знае къде е тя! И ще изслушам дори Жадоба, ако това ще ми помогне да разбера каква е истината!
Той се обърна отново към Вълкодав и заповяда:
— Говори, вянино!
И Вълкодав започна да разказва:
— После ние трябваше да тръгнем по Новия път и да избегнем Кайеранските тресавища. Боляринът настоя да минем по Стария път. Тук и аз имам вина: не успях да разубедя владетелката.
Дунгорм въздъхна и наведе глава: той също се смяташе за непоправимо виновен.
— Искаме да знаем — подхвана Ертан, — къде беше твоят болярин с хората си, докато се отбранявахме в светилището? Не намерихме никакви следи от битка!
— Ловили са жаби в блатото! — звънко, с велхски акцент, се обади някой в тълпата. Галирадските велхи изобщо не съчувстваха на Лъчезар Лугинич.
— Затова пък — каза Декша, — загина слугинята Варея, която страшно прилича на владетелката. Тя беше облечена в роклята, която й подари кнесинята! Убили са я, защото са я взели за дъщеря ти, кнесе!
Декша се придържаше за нечие рамо, но стоеше с гордо изправена глава.
— Рядко разбойниците убиват толкова знатни момичета — отбеляза Серт. — Тях ги отвличат, за да поискат откуп. Каква полза биха имали от смъртта й?