Токите на ремъците не бяха особено удобни за лявата ръка. Вълкодав си поигра малко, докато ги разкопчае, и подаде на Аталик двете ножници — с бойния нож и с меча. Той знаеше, че момчето по-скоро ще умре, отколкото да позволи на някого да докосне оръжието. И дума не можеше да става да позволи да повредят меча.
Стражите застанаха около вратата и през цялата нощ наблюдаваха Вълкодав през тънкия процеп. Току-виж изведнъж са заеме с магьосничество, с черни магии. Пък и им беше любопитно.
Те видяха как вянина, след като поседя малко на миндера, се изправи, много внимателно съблече топлата си куртка и се зае да прави някакви движения. Опитните воини веднага разбраха, че се готви за бой. Това, което правеше, напомняше хем за танц, хем за свещенодействие. Бавният танц постепенно се усложняваше и ставаше все по-страховит. Стражите не можеха да се откъснат от процепа — ако бе дошъл старшината, щеше да завари петимата с наведени гърбове. Вълкодав сякаш се биеше с някой въоръжен; вянинът го предизвикваше да нанася удари, хващаше го и го отблъскваше, после избиваше меча от вражеската длан… и довършваше противника. Довършваше го жестоко и страшно, без ни най-малка пощада. И всичко това — с лявата ръка.
Стражите отлично знаеха какъв боец е Лъчезар. Отначало те смятаха, че той като на шега ще се разправи с Вълкодав. Сега се посъветваха и промениха мнението си. Двубоят на Лъчезар срещу човека със само една боеспособна ръка едва ли щеше да се окаже детско забавление. Най-малкото, на никой от стражите не му се искаше да е на мястото на болярина.
Килията нямаше прозорче, даже отвор за излизане на дима: беше изсечена във вътрешността на насипа под пръстената стена на прикъта. Вълкодав си вършеше работата под оскъдното мъждукане на борината. После, за окончателно изумление на стражите, той бавно обърна към светлинката разперената си длан. И огънят, трептящ на разстояние два аршина, угасна, сякаш бе духнат. До този миг момците само бяха слушали за подобно нещо. Но не бяха го виждали с очите си.
Вълкодав, на когото светлинката не му трябваше особено, със задоволство кимна в тъмнината. Измъкна загасналата борина от железния процеп на светилника я мушна между гредите — за Прилепчо. Загърна се с плаща и легна да спи.
Бащата на Вълкодав не правеше оръжия всеки ден, но синът му помнеше как в къщата за гости на техния род отсядаха славни воини, дошли специално да поръчат при ковача Межамир оръжие от прочутата вянска шарена стомана. Придирчив беше Межамир. За никакво заплащане не би направил меч на зъл човек, разбойник или богат безделник, размечтал се за скъпоценна играчка. Не всичко се продава, не всичко може да се купи с пари. Мечът е нещо свято. В него е Правдата на Боговете.
Най-добрите ковачи и в древността, и тогава бяха Сивите Песове. Не бе имало недоволни от майсторството на Межамир. Той умееше не само да направи чудесна стомана и да я превърне в отлично оръжие, но и да демонстрира всичко, на което е способно това оръжие. Русокосият първороден Межамиров син в такива дни не можеше да бъде изгонен от ковачницата. Той не изпускаше баща си от поглед, опитвайки се да усвои науката, до която все още не го допускаха, тъй като бе твърде малък. Хлапето съвсем не мечтаеше да стане витяз и да следва кнеса в битките. Искаше да е ковач, като баща си. Но нима един вянин може да се нарече мъж, ако не знае от коя страна се хваща меча?
Момчето така жадуваше за възрастта, когато щеше да стане мъж, да подреди късовете от уловените знания и да осъзнае онова незримо нещо около и вътре в теб, което ти дава право да се наречеш воин и мъж…
В нощта на разгрома Межамир загина от стрела в гърба. Така и не успяха да го победят с мечовете, но останал сам срещу мнозина, той нямаше как да следи и стрелците, промъкнали се зад гърба му. А синът на ковача, след като душата му се справи с първоначалното отчаяние заради неволята, разбра: тази стрела е изпратена не от друг, а от милосърдните Богове. Какво би станало с баща му, ако Човекоядеца го хванеше и го накараше да му работи като роб?… Би седял в другата килия, срещу Тилорн?…
В каменоломната Сивия пес бе изумил приятелите си със странния си навик: когато завършеше денят и капналите от умора хора се свличаха на каменния под, за да изядат криво-ляво безвкусната храна и веднага да заспят, жилавият юноша започваше да подскача насам-натам, размахвайки въображаем меч. Отначало го замеряха с късове руда: дрънченето на веригите им пречеше да заспят. Но след време го повика мълчалив мономатанец с блестящо черно тяло, сякаш изваяно от някой скулптор. Кашлицата вече го убиваше, изяждайки последните останки от белите му дробове.