„Аз бях воин — каза той на Сивия пес. — Виж как ги правим ние тези неща…“
Мономатанецът умря след два дни. Той стана първият от многото наставници, които Сивия пес срещна през седемте години неволя. Наистина, това, което научаваше от тях не му помагаше особено в безкрайните схватки с надзирателите. Защото въображаемият противник се отличава от истинския така, както мисълта за смъртта се различава от Самата Нея. И още заради това, че малко народи бяха създали бойни изкуства, в които се предвиждаше, че биещият се може да е окован във вериги, а по онова време Сивия пес дори не беше чувал за тях…
През нощта Прилепчо намери процеп в тавана, измъкна се навън и отиде на лов. Вълкодав се събуди преди изгрев и пусна босите си крака върху покрития с брезова кора под, грижливо среса косите си с гребенче, застана на колене и започна да се моли. Вяните рядко падаха на колене пред Боговете си. Защото Белите Богове искат хората да се стремят към тях, към висините, а не да се влачат по корем от страх. Но сега Вълкодав не се обръщаше към Боговете. Той разговаряше с наставниците си. А наставникът е също човек, като самия теб, само че по-мъдър и по-добър. И затова не е грях да коленичиш пред него и да склониш глава.
Върналият се Прилепчо запищя възбудено, увиснал над главата на Вълкодав. Вянинът му подложи дланта си. Към лапичката на зверчето беше привързано парче брезова кора, здраво омотано с връв.
„Скъпи наш Вълкодаве! — с туптящо сърце разпозна той ясно изписаните солвянски букви. — Толкова много те обичаме! Ти непременно ще победиш. Не се безпокой за нас.“
Нямаше подпис, но вянинът не се нуждаеше от него. Почерка на Ниилит би разпознал и сред хиляди други.
Никой никога не му бе изпращал писма… Той понечи още веднъж да прочете бележката, но редовете кой знае защо се размиха пред очите му.
Центърът на търговския площад на Галирад никога не беше задръстван със сергии и шатри. Дървената настилка тук не се състоеше от греди и дори не от дъски, както покрай прикъта. Средата на площада бе покрита с шестоъгълни павета от дъбово дърво. Там висеше, закачено на два стълба, звънко клепало, с което несправедливо обидените призоваваха народа. Там, върху разстлан килим, се намираше тронът на владетелката кнесиня, когато тя приемаше новопристигналите търговци. Там издигаха дъсчената си платформа жреците, за да обявят истината на Боговете. Там се раздаваше и правосъдие, ако имаше наистина важен случай. Не като обикновения спор между Вълкодав и Варох.
Днешният случай без съмнение изискваше надзора на Боговете. И естествено, присъствието на всички граждани — от най-простите до големците. Телохранителят от простолюдието обвиняваше знатния болярин в заговор против младата почитана господарка. И дори го бе предизвикал на двубой, макар че той самият — това го бяха видели всички — беше с превързана и сложена в шина дясна ръка. Значи силно вярваше и в себе си, и в правотата си. Нещо щеше да се случи!…
В града живееха предостатъчно хора, които имаха зъб на Лъчезар Лугинич. Затова саможивият вянин, колкото и да е странно, успя да си спечели горещи поклонници. И във велхската част, и сред занаятчиите по улицата, и сред градската стража. Дори и в дружината. Още преди изгрев търговският площад беше изпълнен с народ. Младежта, както си е редно, се беше запасила с печени орехи и бисквити. Тези, които не си бяха взели нищо от къщи, с радост се снабдяваха от съобразителните улични търговци. Старите хора си донесоха сгъваеми пейчици. Всички чакаха.
Още щом слънцето се показа, откъм прикъта се появи тържествена процесия. Най-отпред, на любимия си дорест жребец, в тръс яздеше Глузд Несмеянович, мрачен като облак. Веднага след него — боляринът Серт и подбрана дружина. Насред дружината яздеха двамата противници. Лъчезар на врания си кон, придружен от Канаон и Плишка за оръженосци, и Вълкодав върху Сивчо. Аталик, съсредоточен и блед след безсънната нощ, носеше меча му. През нощта хлапакът се бе осмелил да измъкне оръжието на половин пръст извън ножницата и бе разгледал шарката върху прекрасното острие. Сега се боеше да не би Боговете да са се разгневили заради своеволието му. Добре поне, че не бе дръзнал да докосне острието! Жената-воин Ертан пазеше кръглия червен щит, изработен от майстор Варох. Наистина, щитът пътуваше към площада повече за ред и красота. За да го държи някой при схватка с врага, трябва да има с какво да го хване. А сега Вълкодав разполагаше само с една ръка.