Вянинът плавно се повдигаше и спускаше в седлото, стараейки се да не раздразни болното си рамо. И без това щеше да му е трудно, защо да си наврежда още повече. Той зорко оглеждаше тълпата и търсеше познати лица, но засега не откриваше кой знае колко. Само хлебарчето, разнасящо хляб на увесена на рамото му дъска. Тези, които наистина искаха да му пожелаят успех в боя, вероятно вече бяха на площада. Вълкодав искрено се изненада, когато видя, че му махат хора, с които нито веднъж не се е поздравил. Той се замисли и реши, че това се дължи на всеобщата омраза към болярина Лъчезар.
Галирадските жреци не държаха непременно да са посредници между хората и Боговете. Те само начертаха върху неравната настилка на площада правилен кръг, в който да се състои двубоят. За целта използваха въглени от дъбово дърво, специално донесени от жаравата в светилището. Народът гледаше и се чудеше: двамата жреци, по-млад и по-възрастен, хващаха тлеещите въглени с голи ръце и не се изгаряха. Мястото, къде се извършва Съд на Боговете, трябваше да бъде чисто. А злите сили, както се знае, най-много се боят от огън, желязо и хубаво дъбово дърво.
След като излязоха на площада, противниците се забързаха и застанаха пред кнеса, който вече бе заел полагащото му се място върху червения трон. На Вълкодав му се стори, че на Глузд Несмеянович му е еднакво противно да гледа и него, и Левака. Какво трудно за разбиране имаше тук! Появява се негодник от онези, за които в Галирад казват, че са никой и се наричат никак, и заявява, че човекът, когото си отгледал, е замислил заговор против теб. И даже се заема да докаже това!…
Кнесът кимна на Серт и боляринът започна да говори.
Много от гражданите бяха отишли на брега предния ден, останалите бяха научили всичко в подробности. Обаче Правдата изискваше всичко да се обясни добре. Серт напомни на народа как е събран охранителния отряд за кнесинята, как са избрали Лъчезар за негов воевода. И как младата почитана господарка е наела за телохранител вянина, наречен Вълкодав. И е пожелала той непременно да я съпровожда в пътешествието.
— Тогава — каза Серт — вече беше ясно, че тези двамата си нямат и капка доверие. Боляринът нарече пред всички вянина разбойник, а вянинът отказа да вземе за подчинени хората, които доведе Лъчезар Лугинич…
Вълкодав видя в тълпата петимата, с които делеше дома си, а до тях — яките помощници на майстор Коприва, и веднага му стана леко на душата. Той опита мислено да се пресегне към приятелите си и отново, както в паметния ден на тръгването, усети топлото докосване на разума на Ниилит, а после и на Тилорн. Те с всички сили му пожелаваха да победи. И много се страхуваха за него, макар че се опитваха да не го показват.
Междувременно Десняка прочете на хората писмото на Лъчезар. През тълпата премина ропот, изразяващ възмущение. Навярно на някои писмото се стори пълно с безсрамни лъжи. Или напротив — убедително. В края на краищата, нали то почти бе убедило и самия кнес. Вълкодав слушаше равнодушно. Само това оставаше — да излезе от равновесие преди боя.
Серт вдигна ръка, за да призове галирадците към тишина и ред, и започна да чете писмото на Винитар, като поясни, че именно това послание са се опитали да откраднат по пътя. Писмото се оказа горе-долу такова, каквото очакваше Вълкодав. Винитар безпристрастно излагаше всичко, на което той самият бе станал свидетел. А също и показанията на пленените разбойници — това, което те бяха крещели при изтезанията, преди да ги хвърлят в Препятствието. Писмото не даваше основания Вълкодав да бъде обвинен в нещо, затова пък боят при моста беше може би дори поукрасен: тук Винитар беше използвал разкази на очевидци. Единственото подозрително нещо, което се съдържаше в него, беше споменаването на меча, който някой уж бил обещал да върне на главатаря на разбойниците.
— За твоя меч ли става въпрос, Вълкодаве? — попита Десняка. — Нали той по-рано е бил на Жадоба?
Вълкодав се замисли за миг, после намръщено отвърна:
— Ти беше до трона на владетелката, когато тя оглавяваше съда заради този меч.
Наложи се Серт да напомня на хората и на кнеса още и за това как майстор Варох „разпозна“ във Вълкодав Жадоба и какво излезе от всичко това:
— Владетелката оправда вянина и каза, че от този миг нататък мечът ще е в добри ръце.
Глузд Несмеянович седеше мълчаливо, но Вълкодав забеляза как дланта му ту поглажда гладката странична облегалка на трона, ту я стиска така, че сякаш здравото дърво всеки миг ще се разпадне на трески. Боляринът Лъчезар беше изпълнен с такова достойнство, сякаш него, а не Вълкодав се опитват да обвинят несправедливо. Вянинът го наблюдаваше внимателно, улавяйки и най-малките подробности, способни да му подскажат какви са физическото състояние и намеренията на Лъчезар. И скоро се убеди, че верните отроци все пак са успели да предадат на уж постещия чаша вино и зрънце сив прах. Едно-единствено. За да се изострят до крайност чувствата и разума, а всеки мускул да се изпълни с убийствена сила. От време на време мускулите на болярина играеха под плаща така, сякаш той половината нощ се е упражнявал с меча. Когато погледите им случайно се срещнаха, Вълкодав окончателно разбра, че не се е излъгал. Пълни с кръв очи и зеници като топлийки. Вълкодав още отпреди каторгата си спомняше на какво е способен човек в такова състояние.