Прилепчо спеше блажено, увиснал с главата надолу от дървената дръжка на щита, който жената-воин Ертан държеше. Тя предвидливо беше упоила зверчето с макова отвара, смесена с любимото му мляко. Нямаше защо да се бърка където не му е работа и да пречи на Вълкодав.
Велхинята наблюдаваше двубоя с цялото си внимание и от време на време свиваше юмруци и люто ругаеше през зъби. Краката й отказваха да стоят на едно място, на тялото й му се искаше да скочи да „помага“ на Вълкодав. След известно време тя започна да разпознава похватите, с които вянинът я надвиваше още на сала. Само че тогава те само танцуваха. Нищо повече.
Ертан разбра, че разузнаването е свършило, когато изпъстрената с шарки стомана отново посрещна нарлакското острие на Лъчезар, накара го да опише няколко сложни спирали и с приглушен тропот да се забие в дъбовите павета на настилката. Само бързината помогна на Лъчезар да се отърве. Някой не толкова бърз би се осакатил, налитайки с корема върху ръкохватката. Мечът на Вълкодав надвисна над гърба му… и нанесе удар с плоската част, поваляйки болярина.
Майка Кендарат напусна Вълкодав, когато той тръгна да си разчиства сметките с Човекоядеца. Мъчно й беше да остави ученика си, когото бе обикнала, но и не можеше да тръгне с него по пътя на кръвта и отмъщението. Заради нейната памет Вълкодав сега даваше шанс на врага си, който не заслужаваше пощада. Но само един. Втори нямаше да има.
Ертан не се беше уговаряла предварително с вянина. Тя просто разбра какво направи той. И защо. Интуицията й подсказа какво да стори и тя извика:
— Мечът не служи на неправия! Признай си вината, Лъчезаре, и ще останеш жив!
Лъчезар с мигновен скок се озова на крака, измъкна меча от настилката и отново се нахвърли върху Вълкодав.
Вянинът го очакваше, застанал до чертата. Той не беше ранен и дори не се беше задъхал кой знае колко, но през превръзките на ръката и на гърдите му бе избила кръв. Болката със сигурност го измъчваше, но той по никакъв начин не го показваше. Мечът на Лъчезар се стрелна надолу, целейки се коварно в краката на вянина. Нека поскачаме малко. Вълкодав с лекота подскочи аршин и половина и бесният удар отиде напразно. Инерцията обърна Лъчезар настрани и вянинът, докато още бе във въздуха, успя здравата да изрита противника си. Боляринът изгуби равновесие, но опитният воин трудно може да бъде смутен: той ловко се претърколи през рамо и отново скочи на крака. Някой от неговите почитатели надигна глас, възмутен от действията на Вълкодав. Можеха да недоволстват колкото си искат. Никой не сме да се намесва в Съда на Боговете. Свещеният кръг не беше част от този свят. В него живееха само участниците в двубоя и двата им меча. И Правдата на Боговете.
Когато Лъчезар, унижен и изгубил търпение, за пореден път се хвърли напред, Вълкодав… внезапно остави меча си на земята. Хората ахнаха. На мнозина им се стори, че той просто пристъпи напред, подлагайки се на удара. Едва ли някой друг освен Ертан видя какво направи той в действителност. Точно както беше постъпил и на сала, когато я помоли да го удари. Той сякаш прелетя настрани във въздуха, измъквайки се от спускащия се меч. И се озова вдясно от Лъчезар, рамо до рамо с него. Рязко обръщане на левия крак… Пръстите, с които би могъл да завърже на възел някой гвоздей, стиснаха ръката на болярина заедно с дръжката на меча. Крачка встрани и назад. Лъчезар бе подхванат и понесен от въртеливата сила, породена от собственото му яростно замахване. Крачка напред, плавно движение на китката…
Чу се как китката на болярина изпука, начаса омекналите пръсти безволево се отпуснаха и ръкохватката, инкрустирана със скъпоценни камъни, се озова в дланта на Вълкодав. Да даде на Лъчезар още някоя възможност?… Вянинът и без това вече бе извършил равно на подвиг милосърдие, което изобщо не му бе присъщо. Нима старата жрица, ако беше тук, би се опитала да обясни нещо на човека, който с такава лекота прегазваше живота на другите?…
Дълбоко в душата си Вълкодав знаеше: точно така би постъпила. Освен това би му се накарала: не пожали ти Лъчезар, не го вразуми, не го отучи от сивата отрова!… Обаче Вълкодав беше далеч от подобни духовни висини.
Всичко стана за част от секундата, без забавяне и размисли, с едно непоколебимо движение. Ръкохватката на нарлакския меч беше сменила собственика си, но острието просто доначерта дъгата, започната от самия Лъчезар. Тежката наточена стомана разкъса гърлото на болярина и разсече шийните прешлени. Тялото, още не осъзнало собствената си смърт, се замята ужасяващо и обля с кръв дъбовите шестоъгълници. Вълкодав остана на мястото си, стиснал в ръка меча на Лъчезар. Справедливият меч винаги наказва неправия. Включително и собствения си стопанин.